Хотели - Първа стая полностью

Последният час прекарах в шляене из квартала, докато магазините затваряха врати един след друг, при което всеки път местата, през които минавах, изглеждаха различно. Обикаляйки, чувствах как постепенно ставам част от този квартал, сливах се с неговите фасади. Превръщах се в атинянка. Без съмнение не можех като Луи да разчитам архитектурните детайли, нито да виждам в тях отправено към мен послание, но все пак придобивах чувствителност към неговата поезия. Кварталът се вписваше в мен така, както моето име вече бе вписано в него.

Ето защо изобщо не съжалявах, че съм оставила втория екземпляр на Тайни жени върху пейката на булевард „Манилмонтан“. Скоро някоя непозната (някой непознат) щеше да го открие и на свой ред да попадне в изумителния град, където жените бяха господарки. Щеше да пожелае да стане една от тях или да бъде тяхна играчка. Оттук нататък всичко зависеше от нея или от него.

Двайсет и два часът и една минута. 22 + 1 = 23. Вече съм на двайсет и три години.

Отварям позлатената врата на стаята „Жозефин“ Господин Жак ми бе дал магнитната карта, без да иска нищо в замяна и без да отправи каквато и да било обидна забележка. Изглеждаше едва ли не облекчен, че ме вижда. Аз също съм част от това място. Също като Мари, Маргарета, Каролин, Естер, Лола и всички останали. Сега вече съм една от тях.

Стаята си е такава, каквато я помнех отпреди две седмици, когато бях тук с моя атлетичен клиент. Ала бях я виждала само потънала в мрак, а ето че сега е обляна от светлината на залеза. Слънцето се е скрило само преди три минути и отблясъците му все още багрят фасадата на хотела. Единственият прозорец е отворен. Лъчите, които се промъкват през него, галят позлатата, като й придават оранжев оттенък.

Луи стои прав в средата на стаята.

Гол. Крехък.

Очаква ме.

В светлината на гаснещия ден той също изглежда различно. Той също се явява пред мен за пръв път без заобикалки и пре-струвки. Дори без неизменния си бастун. Само той, отдаден изцяло на новата история, която сега започва, уязвим, разтворен като неизписаните страници на втория бележник, който ще попълним заедно. Въпреки моята покана, от този момент нататък никой от нас няма да налага волята си на другия. Ще бъдем такива, каквито сме сега, открити, готови да приемем мига, да оставим да избликне онова, което предстои да се роди между нас. Нищо не бива да се предначертава. Нищо не бива да се програмира.