Накрая се отпусна върху извития ми гръб, обхвана гърдите ми и остана известно време в това положение. После все пак ме изправи и ме отнесе до необикновено широкото легло, което едва усети тежестта на телата ни, когато се стоварихме едновременно върху седефенобелите копринени чаршафи.
С притворени очи и лице, долавящо равномерния дъх на Давид, аз се оставих на вцепенението, което бе обзело и двама ни, макар че за разлика от него нямах особена причина да бъда в такова състояние. Опитах се да доловя и други сигнали от моя организъм, но напразно. С изключение на стомаха ми, който с доволно бълбукане смилаше чудесната вечеря, останалата част от тялото ми бе няма.
Когато отворих очи, открих, че мъжът до мен е облякъл пижама с цвета на чаршафите, свил се е на кълбо под пухената завивка и е потънал в дълбок сън. Просто не можех да повярвам, че преди малко сме правили любов. Колко дълго бе продължила дрямката ми?
Учудването ми нарасна още повече, когато открих, че самата аз съм в къса нощница, която виждах за пръв път, несъмнено купена специално за мен. Можех да приема, че Давид ме е преоблякъл, докато съм спала, но не си представях как без мое съгласие е докосвал интимните ми части. Опипах се припряно между краката и открих, че съм чиста като бебе, което току-що са подсушили и поръсили с пудра.
Надигнах се, облегнах глава на облицованата с кожа табла на леглото и се загледах в грижливо сгънатите ни дрехи, както и поставения на място скрин, до който той ме бе обладал. Дали изобщо това се бе случило? Нищо в стаята не напомняше не-удържим прилив на страст. Във въздуха изобщо не се долавяше мирис на секс.
- Добре ли си?
Гласът му, близък до шепот, прозвуча тъй неочаквано в тишината, че ме накара да подскоча. Все пак аз бях тази, която трябваше да го успокои:
- Да. Всичко е наред. Спи.
Не се наложи да го моля, защото той веднага потъна в дълбок сън. Бях наясно обаче, че аз самата повече нямаше да мога да заспя. Станах, нахлузих оставените специално за мен до леглото марокански чехли, твърде големи за краката ми, и слязох на приземния етаж на огромната сграда.
В салона, не толкова просторен, колкото с необикновено висок таван и с парадни стълби от двете страни, се суетеше някакъв сивокос мъж. Това можеше да бъде само Арман, майордомът, който открай време обслужваше Давид, а преди него - родителите му Андре и Ортанс.
- Не спите ли, госпожице?
- Както виждам, и вие не спите.
Той бършеше разсеяно с парцал грамаден пясъчен часовник с махагонов цокъл, който с височината и ширината си напомняше фигурата на ръгбист. Очевидно това бе една от най-скорошните придобивки на Давид, запален колекционер на старинни предмети и чест посетител на антикварните магазини в съседство.
- Ех, на моите години... Сънят идва трудно. А освен това в тази къща работата никога не свършва.
Каза това без огорчение или упрек. Този старец ми се струваше като същинско олицетворение на любезността и добротата. И той, по подобие на своя работодател (може би трябваше кажа господар), напомняше актьор, но в случая изискания във всяко отношение британец Майкъл Кейн. Бях поразена от вида му още първия път, когато разтвори пред мен двойната остъклена врата на дома Дюшеноа. Възхищавах се на тази неголяма, изискана сграда с удивителна вдлъбната дъговидно фасада, а сега гледах със зяпнала уста изящния интериор, от който лъхаше спокойствие. Бях попаднала сякаш във вълшебна приказка, където Арман бе съвсем на мястото си.
- Да не би строителните работи в съседство да са ви събудили?
Майордомът вече ме бе осведомил, че в съседния дом на Госпожица Марс от месец насам върви ремонт. Собственикът си бе поставил амбициозната задача да му придаде автентичен вид и да го обзаведе със съответните мебели. Така че строителството беше в пълен разгар.
- Все пак не и по това време - кротко възрази той.
- Не си спомням, Арман... Тази сграда е принадлежала на майката или на бащата на Давид?
Истината бе, че по този въпрос моят годеник до този момент не бе споделил нищо, избягвайки всякакви въпроси относно родителите му, починали наскоро един след друг преди петнайсетина години.
- На госпожа Ортанс - отвърна тихо той, сякаш се боеше някой да не чуе нашия разговор. - Тя е пряка потомка на госпожица Дюшеноа.
- А тя каква е била всъщност и защо домът носи нейното име? Все си мисля, че навремето твърде рядко жена би могла да притежава собствено жилище.
- Напълно сте права. Ала Катрин-Жозефин Дюшеноа не е била коя да е. Тя е една от най-известните театрални актриси през Първата империя. И главната съперница на госпожица Жорж в Комеди Франсез.
С видимо задоволство той изреждаше тези исторически факти.
- Госпожица Жорж ли? - престорих се на невежа аз.
- Жоржина! - възкликна той, сякаш това име би трябвало да казва всичко. - Една от най-пламенните любовници на Наполеон.
