Без тоалетна вода се чувствах гола, не бях в състояние да изляза и да се покажа пред хора. Бях шестнайсетгодишна, когато работих почти всяка събота и неделя в продължение на няколко години в парфюмерията „Катр Тан“, в търговския център в Дефанс. По онова време се нуждаех от някакви доходи. Оттогава пазех десетина безплатни рекламни флакона и мостри, както и хронично непостоянство по отношение на парфюмите, избирайки ги според настроението.
- Тук ли си, или витаеш някъде?
София ме върна към действителността.
- Тук съм, тук съм...
- Само не ми казвай, че го правиш, за да можеш да купиш онзи отвратителен часовник за твоя милорд?
Винаги произнасяше подобни фрази с насмешливия тон на южнячка, но подражавайки на актрисата Арлети. Този път обаче улучи право в целта.
- Не! - възразих разпалено аз.
- Ами, лъжеш... Точно това имаш предвид! Каква си тъпачка! Даваш ли си сметка, че си на път да се омъжиш за първия срещнат тъпанар!
И така: „Мис Диор Шери“, утвърдена класика, като за малко по-възрастни от мен, опияняващ, но не прекалено. Натиснах два пъти бутона на спрея от двете страни на шията.
- Тъкмо като за Давид! - опитах да се пошегувам аз.
- Я кажи, всъщност как мина снощи? Каква беше голямата му изненада?
Без да знам защо, реших да премълча пред нея за решаващите събития от последните часове, включително предложението за брак и анонимното писмо.
- Нищо особено. Давид знае колко обичам омари и ме отведе на вечеря в „Дивелек“.
- Само не ми казвай: „Най-добрият ресторант за морски дарове в Париж“ и така нататък...
- Права си, нещо такова - прихнах аз.
- А продължението... също ли беше три звезди? - отново стана подигравателна тя.
- Е... Осемнайсет точки от двайсет възможни.
- Окей, разбирам... Всъщност не повече от девет точки и дори може би му давам твърде много.
По този въпрос София не може да бъде заблудена. Аз обаче мога да сменя темата.
- София, трябва да се приготвя...
- Тръгвай, моето момиче, тръгвай!
Точно това и направих, като взех такси, за да избегна възможно закъснение.
Галерията „Албан Соваж“ се намираше в долния край на улица „Севине“, недалеч от метро „Сен Пол“, в сърцето на квартала Маре. Зад малката витрина имаше просторно помещение в дълбочина, разделено на малки зали от бели подвижни пана. В самата витрина, без каквато и да било съпътстваща информация, на видно място бе поставен грамаден розов фалос от пластмаса, облечен като кукла: бяла рокличка, черни лачени обувчици, колие от перли и пр.
Огледах набързо вътрешността и установих, че всичко там е издържано в съшия дух: предрешен като плюшено мече скротум, вулва в работно облекло и така нататък, като всеки сексуален атрибут бе представен като детска играчка.
- Харесва ли ви?
Млад плешив мъж с едва набола брадица, със слисана усмивка и блеснали очи, бе изскочил като дявол от бутилка. През открехнатата врата дочувах откъслечни светски разговори, звън на чаши и злословия, прошепнати на ухо. С една дума, парижки вернисаж. Очевидно никой не се интересуваше дали творбите на художника се харесват, или не. Важно бе присъствието, безплатният бюфет и преди всичко поканата за бъдещо подобно събитие.
- Не бих могла да кажа... Просто чакам някого.
- Влезте, може би той е вътре.
Предвзетият тон, с който ме покани, почти не оставяше съмнение относно сексуалната му ориентация. Това обаче не бе достатъчно, за да се реша да вляза.
- Влееезте - настоя той и ме хвана за лакътя с прекалено шумна въздишка. - Няма да стоите тук като някаква задръстенячка!
Нямах друг избор, освен да го последвам сред пъстрата фауна, съставена от журналисти в черни униформи, небрежно облечени художници с татуировки и пиърсинг, както и от полуголи същества в скъпи рокли.
Тъкмо се питах се кой би имал нужда от ескорт сред подобно сборище от сродни души, където всеки познава всеки и се старае да снобее, когато моят водач, с очила с рогови рамки върху плешивата глава, ми подаде едновременно чаша шампанско и ръка, която да стисна.
- Албан Соваж.
- А!... - възкликнах аз. - Значи, вие сте домакинът?
- Домакинът съм, но на кредит, което ми струва майка си и баща си, но може да се каже, че все пак тук аз съм домакинът.
Имаше ли той майка, която да заблуждава чрез моето присъствие? Или бе принуден да убеждава инвеститорите, че влиза в правия път? Или дори по-зле: дали самата аз, без да си давам сметка, не бях концептуален хепънинг по идея на някого от тук присъстващите извратеняци? Момиче на повикване в страната на съвременното изкуство...
Не знаех как по-деликатно да се осведомя по въпроса.
- Вие...?
- Не. Не съм аз. Последвайте ме, ще ви представя.
Когато ми показа моя клиент, отначало помислих, че това е някаква неуместна шега: мъжът бе около четирийсетгодишен, пристегнат във втален костюм, с отворено над жилетката сако, с бастунче със сребърна дръжка в дясната ръка и лице, прикрито зад слънчеви очила. Албан ме повери на него, без да ме представи, и веднага се врътна, като се отдалечи с думите:
- Оставям ви. Отивам да оскубя китайците. Бизнесът си е бизнес, момичета!
