За момент си спомних за тайнствените бележки в моето тефтерче. Дали онзи, който ми ги пращаше, не целеше по свой начин, натрапчив и брутален, близък до изнасилване, именно да ме образова?
- Зависи от конкретния случай. Няма
Значи, философията на този Русо в областта на секса се свеждаше до това всеки да съзрява сексуално по естествен път, като междувременно бъде предпазван от натрапчивото влияние на пазара в днешното общество. Същевременно обърнах внимание, че остави без отговор моя втори въпрос: кой би трябвало да се заеме със сексуалното възпитание на децата? Кой наистина, след като той не без основание отхвърляше доминиращия модел, предлаган от пазара?
Постепенно си дадох сметка, че не съм дотам безразлична към думите му. Ала трябваше ли това да става именно под такава форма? Наръчник за юношите от съседния лицей, които няколко пъти на ден минаваха пред галерията и виждаха подобни чудовища, достойни за Содом и Гомор, без каквато и да било предварителна подготовка за тази рядко непристойна гледка? Дали тя бе по-малко вредна от порнографията, която гледат по Интернет? Дали художникът не ставаше (неволен?) съучастник на злото, което претендираше, че разобличава?
Не споделих тези морални резерви с моя водач, защото той да такава степен се вживяваше в думите си, че накрая започнах да си мисля дали всъщност самият той не е Давид Гарше и автор на тези гадости.
- Тъкмо говорим за дявола... И ето че замириса на сяра!
Събеседникът ми възбудено кимна към някакъв човек зад нас, после му махна приканващо с ръка и непознатият се приближи, пробивайки си път сред тълпата любители на безплатни софри.
- Добър вечер - поздрави плахо млад мъж, едва ли не юноша, с бяла риза и дълъг перчем, скриващ половината му лице.
- Давид, да ти представя Ел. Ел, ето го младежа, чието творчество така пламенно защищавах пред вас.
Меко казано.
Опитах се да изобразя върху лицето си усмивка, отправена към художника, чувствайки се съвсем неловко.
- Добър вечер и. поздравления.
- Благодаря - смутено отговори той.
- Смятам, че творбите ви не са оставили безразлични пресата?
- Вярно е - намеси се моят кавалер. - Вече излязоха няколко отлични статии. Само че не това е най-важното. Най-важното е, че някои ваши събратя по перо не се спряха само на провокативната страна от творчеството на Давид, а обърнаха внимание на социалното и възпитателното послание, което то съдържа.
Интересно как бе отгатнал бъдещата ми професия? Нали Ребека би трябвало да запази за себе си подобна строго поверителна информация?
Канех се да му задам този въпрос, когато до него съвсем безцеремонно се долепи висока метиска в рокля на пайети, която прикриваше толкова малка част от тялото й, че напомняше по-скоро бански костюм. Жената отърка тялото си с идеални форми до суховатата снага на моя събеседник. За разлика от Давид, моя Давид, той не напомняше нито един известен актьор. Въпреки това особената му трескавост позволяваше да бъде причислен към типа на Уилям Дефо, Крисчън Бейл или Антъни Пъркинс, отличаващ се с белязана от тревожност и тайнственост физика. Лишен от красотата на статуя, но пламтящ.
- Ще тръгваме ли, Лулу?
- Да вървим. Ел, оставям ви в компанията на бъдещето на съвременното изкуство.
Въпросното бъдеще се загледа в острите върхове на обувките си.
- Почакайте... Тръгвате ли си?
За пръв път клиент ме изоставяше по този начин, предпочитайки обятията на момиче, сто пъти по-красиво и по-изтупано от мен. Пачките на роклята ми се разтрепериха от гняв и възмущение. Фактът, че ме зарязва по този начин, ме накара да забравя нощния бонус, от който неговото бягство ме лишаваше. Просто бях ядосана, че предпочитат друга пред мен.
- Не се бойте. Отново ще се видим - обеща той, хващайки през кръста гъвкавата лиана с цвят на карамел, която ме стрелна с черните си очи. - О, щях да забравя..
Какво ли забравяше той? Правилата на елементарната куртоазия? Или може би да ми плати? В зависимост от случая клиентът или даваше парите направо на мен и превеждаше съответната комисиона на агенцията, или, както постъпваха някои, които постоянно прибягваха до нейните услуги и имаха открита сметка, уреждаха всичко с Ребека, която след това ни възнаграждаваше по подобаващ начин. Не се осмелих да го запитам, но предположих, че принадлежи именно към тази привилегирована категория.
Той протегна ръка към ниския кок на моята прическа, който постепенно се бе смъкнал към тила ми. В момента, когато го докосна, замръзнах на мястото си.
- Какво има?
- Би трябвало да използвате по-скоро игла за коса, а не шноли - подсказа ми той, сякаш четеше мислите ми. - Така тилът ви ще се вижда. Жалко би било да го прикривате.
- Да, не знам. - промърморих аз.
- Приятна вечер, Ел.
