Д-р Джон Бърнстийн седеше на кожения стол зад бюрото на Рейс и очевидно се чувстваше много неловко. Бърнстийн беше белокос петдесет и девет годишен мъж. Декан на Факултета за древни езици и шеф на Рейс.
В стаята имаше още трима души.
Двама военни и един цивилен.
Военните бяха облечени и въоръжени като охраната отвън — бойна униформа, каски, пушки М–16 с лазерни мерници — и изглеждаха в блестяща форма. Единият бе малко по-възрастен от другия. Той държеше каската си точно по устав, здраво притисната между лакътя и ребрата му. Имаше късо подстригана черна коса, която едва достигаше челото му. Светлокестенявите кичури на Рейс постоянно падаха в очите му.
Третият непознат в стаята, цивилният, седеше в стола за гости пред Бърнстийн. Той беше едър мъж с широки гърди, само по риза. Имаше чип нос и сурово лице с изострени от възрастта и отговорността черти. И позата му излъчваше спокойната увереност на човек, свикнал да му се подчиняват.
Рейс имаше чувството, че всички чакат в кабинета му от доста време.
Чакаха него.
— Добро утро, Уил — каза Джон Бърнстийн, излезе иззад бюрото и стисна ръката му. — Влизай. Чакай да те представя. Професор Уилям Рейс, полковник Франк Наш.
Едрият цивилен протегна десница. Здраво ръкостискане.
От запаса. Приятно ми е да се запознаем — рече той и измери с поглед Рейс. После посочи към двамата военни. — Това са капитан Скот и ефрейтор Кокрън от спецчастите на въоръжените сили на Съединените щати.
Зелени барети — почтително прошепна Бърнстийн в ухото на Рейс.
После деканът се прокашля.
Полковник… хм, искам да кажа, доктор Наш е от Службата по тактическа техника в Управлението за съвременни военни проучвания. Той се нуждае от нашата помощ.
Франк Наш подаде на Рейс служебната си карта. Уилям видя снимката му под червената емблема на УСВП с цял куп цифри и кодове отдолу. В единия край на картата минаваше магнитна лента. Под снимката се четяха думите: „ФРАНСИС К. НАШ, 03. ПОЛК.“ Доста внушителна карта. Тя сякаш надаваше оглушителен вик: важна личност.
Аха, каза си Рейс.
Беше чувал за УСВП. Това бе основният институт за проучване и разработки на Министерството на отбраната, управлението, изобретило Арпанет, военния предшественик на Интернет. УСВП също беше известно с участието си в свръхсекретния проект от 70-те години, довел до създаването на изтребителя F–117 стелт.
Честно казано, Рейс знаеше малко повече за УСВП поради простата причина, че брат му Мартин бе инженер-проектант в Управлението.
УСВП работеше съвместно с всеки от трите вида въоръжени сили на Съединените щати — сухопътните, военноморския флот и военновъздушните — по разработването на свръхмодерна военна техника: технологията стелт за военновъздушните сили, гъвкави бронирани жилетки за армията. Статутът на УСВП обаче беше такъв, че успехите му често се превръщаха в легенда. Говореше се например, че неотдавна са усъвършенствали J–7 — митичния реактивен носител, който щял да измести парашута — ала тези слухове все още не бяха потвърдени.
А Службата по тактическа техника представляваше връх в арсенала на УСВП, перла в короната. Тя се занимаваше с разработването на сериозните неща. Стратегическо оръжие — проучвания, свързани с огромен риск, но и с изключителна възвръщаемост.
Рейс се зачуди какво би могла да иска от Факултета по древни езици на Нюйоркския университет Службата по тактическа техника на УСВП.
— Имате нужда от нашата помощ, така ли? — когато вдигна поглед от служебната карта на Наш, попита той.
— Ами всъщност имаме нужда от точно от вас.
От моята помощ, помисли си Рейс. Той четеше лекции по древни езици, главно класически и средновековен латински, както и малко френски, испански и немски. Не се сещаше за абсолютно нищо, с което да помогне на УСВП.
— За каква помощ става дума?
— Превод. Превод на ръкопис. Латински ръкопис отпреди четиристотин години.
— Ръкопис… — проточи Рейс. Такава молба не бе нещо необичайно. Често се обръщаха към него за преводи на средновековни ръкописи. В присъствието на въоръжени командоси обаче молбата определено ставаше необичайна.
Професор Рейс — рече Наш, — спешно се нуждаем от превода на въпросния документ. Самият документ всъщност дори още не е в Съединените щати. Искаме от вас да го получите на летището в Нюарк и да го преведете по пътя до нашата цел.
— По пътя ли? — изненада се Рейс. — Закъде?
— Боя се, че засега не мога да ви кажа.
Уилям се канеше да възрази, когато вратата внезапно се отвори и влезе друг войник. Той носеше радиостанция на гърба си, бързо се приближи до Наш и прошепна нещо в ухото му. Рейс долови думите „… заповед за мобилизация“.
— Кога? — попита полковникът.
— Преди десет минути.
Наш си погледна часовника.
— По дяволите.
Той отново се обърна към Рейс.
— Професор Рейс, нямаме много време, така че ще ви го кажа направо. Операцията е извънредно важна и е свързана с националната сигурност на Съединените щати. Но трябва да действаме незабавно. Само че, за да сме в състояние да го направим, имаме нужда от преводач. Специалист по средновековен латински. От вас.
— Кога?
Отвън ни чака кола.
Рейс мъчително преглътна.
