— Не знам…
Усещаше, че всички в стаята са впили поглед в него. Внезапно стана нервен от перспективата за пътуване до неизвестно местоназначение в компанията на Франк Наш и група зелени барети в пълно бойно снаряжение. Чувстваше се под натиск.
— Ами Ед Девъру от Харвард? — попита Уилям. — Той е много по-добър специалист по средновековен латински от мен. Ще ви преведе документа по-бързо.
— Нямам нужда от най-добрия — отвърна Наш, — нито пък имам време да пътувам до Бостън. Брат ви спомена вашето име. Каза, че сте добър и че сте в Ню Йорк. Повече не ми трябва.
Рейс прехапа устни.
— През цялата операция ще имате лична охрана — продължи полковникът. — След трийсетина минути ще вземем ръкописа от Нюарк и веднага ще се качим на самолет. Ако всичко мине добре, ще сте превели документа докато кацнем. Даже няма да се наложи да слизате от самолета. А ако все пак слезете, ще ви пази отделение зелени барети.
Тези думи накараха Рейс да се намръщи.
— Професор Рейс, вие няма да сте единственият учен в тази операция. С нас ще са Уолтър Чеймбърс от Станфорд, Габриела Лопес от Принстън и Лорън О’Конър от…
Лорън О’Конър, помисли си Уилям.
От години не бе чувал това име.
Рейс я помнеше от следването си. Докато той изучаваше езици, тя караше специализация по теоретична физика. Ходеха заедно, ала връзката им приключи зле. Последната му информация за нея беше, че работи в отдела по ядрена физика в лабораториите „Ливърмор“.
Уилям погледна Наш. Чудеше се какво знае полковникът за тях двамата с Лорън — и дали не е подхвърлил името й нарочно.
Ако беше така, подходът му бе успял.
Освен всичко останало, тя притежаваше невероятен инстинкт за самосъхранение. Нямаше да се включи в такава операция, без да е сигурна в успеха й. Фактът, че се е съгласила да участва в авантюрата на Наш, незабавно и придаваше стабилност.
— Откъсването ви от университета ще бъде щедро компенсирано, професор Рейс.
— Не става дума за…
— Брат ви също участва в операцията — изненада го Наш. — Няма да дойде с нас, но ще работи с техническия екип във Вирджиния.
Марти, помисли си Уилям. Отдавна не го беше виждал — откакто преди девет години родителите им се бяха развели. Но щом и Марти участваше, може би…
— Съжалявам, професор Рейс, но трябва да тръгваме. Веднага. Чакам отговора ви.
— Уил — обади се Джон Бърнстийн, — това може да се окаже страхотна възможност за университета…
Рейс намръщено го изгледа и го накара да млъкне. После се обърна към Наш.
— Казвате, че е въпрос на национална сигурност, така ли?
— Точно така.
— И не можете да ми разкриете целта ни.
— Не и докато не се качим на самолета. Тогава ще ви обясня всичко.
„И ще имам охрана — помисли си Уилям. — Човек обикновено се нуждае от охрана, ако някой иска да го убие.“
В стаята цареше тишина.
Рейс виждаше, че всички очакват отговора му. Наш. Бърнстийн. Трите зелени барети.
Той въздъхна. Не можеше да повярва, че ще приеме.
— Добре. Ще дойда.
Все още по сако и вратовръзка, Рейс бързо крачеше след Наш.
В Ню Йорк бе студен и влажен зимен ден и докато вървяха по лабиринта от коридори към най-западния изход на университета, Уилям виждаше през прозорците, че навън вали силен дъжд.
Двамата командоси от кабинета му бяха най-отпред, а другите двама, които пазеха пред вратата му — най-отзад. Всички се движеха бързо. Рейс се чувстваше така, като че ли го влачи могъщо течение.
— Ще мога ли да си облека нещо по-неофициално? — попита полковника той. Носеше в ръка сака си, в който имаше спортни дрехи.
— В самолета — без да спира, отвърна Наш. — Добре, сега ме слушайте внимателно. Онзи младеж зад вас е сержант Лио Ван Люън. Отсега нататък той ще ви е телохранител.
Рейс се озърна назад към едрия като канара командос, когото беше видял по-рано. Ван Люън. Зелената барета отсечено му кимна, докато погледът му продължаваше да шари по коридора наоколо.
— Отсега нататък сте важна личност и това ви прави обект на атаки — продължи Наш. — Той ще е навсякъде с вас. Ето, вземете това.
Полковникът му подаде слушалка с ларингофон. Рейс бе виждал такива само в репортажите за спецчастите по телевизията. Микрофонът се поставяше на гърлото и улавяше вибрациите на ларинкса.
— Сложете си го веднага щом влезем в колата — каза Наш. — Той се активира от гласа, така че трябва само да произнесете нещо и ние ще ви чуем. Ако изпаднете в беда, кажете само една дума и Ван Люън мигновено ще дойде при вас. Разбрахте ли?
— Ясно.
Стигнаха до западния изход на университета. На вратата стояха още двама командоси. Наш и Рейс излязоха навън под проливния дъжд.
И тогава Уилям видя „колата“, за която бе споменал полковникът.
На чакълената отбивка пред него чакаше цяла върволица от машини.
Четири полицейски ескортни мотоциклета — два пред автомобилите, два отзад. Шест обикновени наглед масленозелени седана. И в средата, заобиколени от моторите и седаните — два тежко бронирани джипа, боядисани в черно и с тъмни прозорци.
Наоколо стояха поне петнадесет тежко въоръжени зелени барети. Дъждът трополеше по каските им. Те сякаш изобщо не го забелязваха.
