Книга на илюзиите полностью

Оставаха значи, холът, спалнята и кабинетът. Искаше ми се да седна и да зачета книгата на Алма, но усещах, че не би трябвало да го правя без нейно разрешение. Беше написала вече над шестстотин страници, но те все още бяха в сурова чернова; и ако авторът не те покани изрично да погледнеш текста му, преди да е завършен, нямаш право да надничаш вътре. Алма ми беше показала къде е ръкописът (Ето го чудовището, каза), но не бе споменала, че мога да го чета, а аз не исках да започвам съвместния си живот с нея като злоупотребя с доверието й. Вместо това реших да си губя времето, като разглеждам всяка вещ в четирите стаи, които обитаваше тя: проучих храната в хладилника, дрехите в гардероба в спалнята, книгите, плочите и видеокасетите, подредени в хола. Установих, че пие обезмаслено мляко и маже хляба си с безсолно масло, че предпочита синия цвят (най-вече тъмните нюанси) и има широки интереси в литературата и музиката — момиче тъкмо като за мен. Дашиъл Хамет и Андре Брьотон, Перголези и Мингъс, Верди, Витгенщайн и Вийон. В един ъгъл открих всичките книги, които бях публикувал докато Хелън бе още жива — двата литературоведски текста, четирите преводни книжки с поезия, — и осъзнах, че никога досега не бях виждал всичките шест заедно извън собствения си дом. На един друг рафт имаше книги на Хоторн, Мелвил, Емерсън и Торо. Издърпах едно издание на разказите на Хоторн с меки корици, намерих „Белегът“ и го прочетох пред секцията, седнал на студения под, опитвайки се да си представя как ли се е чувствала Алма, когато го е прочела като младо момиче. Точно когато наближавах края (Създалото се обстоятелство се оказа твърде тежко за него; той не съумя да прозре отвъд смрачения хоризонт на времето…), долових във въздуха първия лъх на керосин, дошъл през отворения прозорец в задната част на къщата.

Мирисът леко ме подлуди, незабавно скочих на крака и взех отново да крача насам-натам. Влязох в кухнята, изпих чаша вода, после отидох в кабинета на Алма, където обикалях в кръг десет-петнайсет минути, борейки се с желанието да зачета ръкописа й. Ако не можех с нищо да възпра изгарянето на Хекторовите филми, можех поне да опитам да разбера защо се случва това. Нито един от дадените ми досега отговори не успяваше поне малко да го обясни. Бях положил всички усилия да проследя логиката, да навляза в мисленето, което ги бе довело до такова безрадостно и неспасяемо положение, но сега, когато огньовете вече бяха запалени, всичко това изведнъж ме порази с абсурдността си, с безцелността си, с ужаса си. Отговорите бяха в книгата, причините бяха в книгата, предпоставките на идеята, която водеше до този миг, бяха в книгата. Седнах пред бюрото на Алма. Ръкописът беше вляво от компютъра — огромен куп от страници, затиснати отгоре с камък, за да не се разлитат. Махнах камъка и прочетох какво пишеше под него: „Задгробният живот на Хектор Ман“, от Алма Грунд. Обърнах страницата и следващите думи, на които попаднах, бяха епиграф от Луис Бунюел. Откъсът беше от „Последен дъх“ — същата книга, на която се бях натъкнал сутринта в кабинета на Хектор. Известно време след това, започваше цитатът, предложих да изгоря негатива на филма си на площад „Тер“ в „Монмартр“. Бих го сторил без никакво колебание, кълна се, ако бяха приели. Бих го сторил и днес. На драго сърце си представям в моята малка градинка една клада, където да пламнат всички негативи, всички копия на филмите ми. Би ми било напълно безразлично.

Отхвърлиха това предложение.

Това донякъде разпръсна магията. Бях гледал някои от филмите на Бунюел през шейсетте и седемдесетте, но не ми беше позната автобиографията му; и ми трябваха няколко секунди да осмисля прочетеното. Вдигнах поглед; и като отклоних вниманието си от ръкописа на Алма — макар и съвсем за кратко, — получих време да се прегрупирам, да се спра, преди да продължа напред. Върнах първата страница на мястото й, после сложих камъка върху заглавието. Докато правех това, се наклоних напред от стола и така промених позицията си достатъчно, за да видя нещо, което не бях забелязал преди: върху бюрото, по средата между ръкописа и стената, лежеше малка зелена тетрадка. Беше с размер на ученическа тетрадка и от омачканата корица, от това колко беше разръфана и прокъсана отстрани, си направих извода, че е доста стара. Достатъчно стара, за да бъде един от дневниците на Хектор, казах си — и тя взе, че се оказа точно това.