3.31.32. Тази вечер разхождах кучето на Ф. Рошаво черно създание наречено Арп, на името на художника. Дадаистът. Улицата беше пуста. Навсякъде мъгла, едва виждах къде съм. Може би и дъжд, но такива ситни капки, че сякаш беше пара. Странно чувство, сякаш вече не стъпваш по земята, а крачиш сред облаците. Приближихме една улична лампа и изведнъж всичко взе да блести, да сияе в сумрака. Цял един свят от точки, сто милиона точки от пречупена светлина. Много странно, много красиво: статуи от осветена мъгла. Арп се дърпаше на каишката и сумтеше. Продължихме, стигнахме до края на сградата, свихме по ъгъла. Нова лампа и тогава, когато спряхме, Арп да си вдигне крака, погледът ми падна върху нещо. Блясък върху тротоара, пламнала плочка, премигваща в сенките. Имаше синкав оттенък — наситеност, син като очите на Ф. Клекнах, за да го разгледам по-добре, и видях, че е камъче, навярно някакъв вид скъпоценен камък. Лунен камък, рекох си, или сапфир, може би просто късче счупено стъкло, достатъчно малко за пръстен или може би висулка, паднала от огърлица или брошка, изгубена обица. Първата ми мисъл беше да го подаря на племенницата на Ф., Доротея, четиригодишната дъщеричка на Фред. Малката Доти. Често идва в къщата. Обича баба си, обича да си играе с Арп, обича Ф. Очарователна феичка, луда за дрънкулки и украшения, все се облича в невъзможни дрехи. Казах си: ще дам камъчето на Доти. Така че посегнах да го вдигна, но в мига, в който пръстите ми влязоха в контакт с камъчето, открих, че то не е онова, което си мислех. Беше меко и се разпадна, когато го докоснах, разтвори се във влажна, лигава слуз. Онова, което бях взел за камъче, беше човешка плюнка. Някой бе минал, бе се изплюл върху тротоара и слюнката се бе оформила като топче: гладка, многостенна сфера от мехурчета. Понеже светлината сияеше през него и понеже отраженията го правеха такова бляскаво синьо, изглеждаше като твърд и здрав предмет. В мига, в който осъзнах грешката си, ръката ми се стрелна назад, като да се бях опарил. Усетих как ми се гади, как ме залива на вълни погнуса. Пръстите ми бяха олигавени в слюнка. Не е толкова ужасна, когато е твоя, може би, но отвратителна, когато иде от чуждата уста. Извадих носната си кърпа и обърсах пръстите си колкото можах по-старателно. Когато свърших, не намерих кураж да пъхна кърпата обратно в джоба си. Хванах я за крайчеца, отидох до ъгъла и я хвърлих в първата кофа за боклук, която ми се изпречи пред погледа.
