Прекарах следващите четири часа в хола, седнал на един стар стол с кожена тапицерия: тетрадката беше на коленете ми и я прочетох на два пъти от начало до край. Бяха всичко на всичко деветдесет и шест страници, които покриваха приблизително година и половина — от есента на 1930 до пролетта на 1932 — и започваха с описание на един от уроците по английски с Нора, а завършваха с една нощна разходка на Хектор из Сандъски, няколко дни след като признал вината си пред Фрида. Ако хранех някакви съмнения относно историята, която ми бе разказала Алма, те бяха окончателно разсеяни от онова, което прочетох в дневника. Хектор според собствените си думи беше същият Хектор, за когото тя ми бе говорила в самолета, същият изтерзан бродник, побягнал от Северозапада, стигнал до ръба на самоубийството в Монтана, Чикаго и Кливланд, хвърлил се с главата надолу в пагубната комбина със Силвия Миърс, прострелян в една банка в Сандъски и все пак оживял. Почеркът му беше ситен, много тънък; често зачертаваше отделни фрази и пишеше отгоре с молив, бъркаше правописа на думите, размазваше мастило и понеже бе използвал и двете страни на листа, невинаги беше лесно да му се разчете. Но аз се справих. Малко по малко разбрах почти всичко, струва ми се, и всеки път, когато успеех да разшифрирам поредния параграф, фактите съответстваха на онези в историята на Алма, подробностите съвпадаха. Взех тетрадката, която тя ми беше дала, и преписах няколко от най-важните бележки дума по дума, за да разполагам с точния цитат от Хектор. Сред тях бяха последният му разговор с Червенокосия О’Фелън в „Синчеца“, унизителната разправия с Миърс на задната седалка на таксито и тази последната от времето, когато бе живял в Сандъски (в къщата на семейство Спелинг, след като го изписали от болницата) и с която завършваше тетрадката:
