През март 1998 година навърших петдесет и една. Шест месеца по-късно, в първия ден от есента, точно докато участвах в конференция за нямото кино, организирана от Американския филмов институт в Уошингтън, получих първия си инфаркт. Вторият ме удари на 26 ноември, посред вечерята за Деня на благодарността в дома на сестра ми в Балтимор. Първият беше относително лек, от тъй наречените микроинфаркти, бих го сравнил с кратко вокално соло без акомпанимент. Вторият продра тялото ми като симфония с хор от двеста певци и пълен духов оркестър и едва не ме уби. Дотогава съвсем не смятах петдесет и една за напреднала възраст. Наистина не беше първа младост, но и не предполагаше човек да се подготви за края и да си вземе последно сбогом със света. Останах в болница няколко седмици и диагнозата на лекарите беше достатъчно обезсърчаваща, за да си променя мнението. Ако мога да използвам една фраза, която винаги съм харесвал, открих, че дните ми са преброени.
Не смятам за грях това, че пазих тайните си до този момент и не смятам за грях това, че сега ги казах. Обстоятелствата се промениха, а с това се промени и решението ми. Върнах се у дома от болницата в средата на декември и в началото на януари вече бях написал първите страници от тази книга. Сега е краят на октомври и като се приближавам до края на своя проект, установявам с мрачно задоволство, че това са и последните седмици на това столетие — столетието на Хектор, столетието, което започна осемнайсет дни преди раждането му и за чийто край никой трезвомислещ човек няма да съжалява. Ще последвам примера на Шатобриан и засега няма да направя опит да публикувам това, което съм написал. Оставил съм писмо с нужните указания до адвоката си, той ще знае къде да намери ръкописа и какво да прави с него, когато умра. Имам намерение да живея до сто години, но по всичко личи, че шансът ми не е голям, така че съм се погрижил за всичко необходимо. Ако и когато тази книга бъде издадена, драги читателю, можеш да бъдеш уверен, че мъжът, който я е написал, вече не е между живите.
Има мисли, които нахлуват в ума ти, мисли толкова могъщи и уродливи, че те развращават в мига, в който си ги помислиш. Страхувах се от онова, което знаех, страхувах се да не ме засмуче ужасът на онова, което знаех, и затова не изразих мисълта с думи, докато не стана твърде късно, за да ми повлияе. Нямам факти, с които да подкрепя твърдението си, нямам доказателства, които биха важали в съдебна зала, но след като в последните единайсет години отново и отново разигравах в ума си събитията от онази нощ, съм почти сигурен, че Хектор не умря от естествена смърт. Слаб беше, когато го видях, да, слаб и без съмнение на смъртно легло, но мислите му бяха ясни и когато в края на разговора ни сграбчи ръката ми, впи пръстите си в кожата ми. Така сграбчва човек, който е решен да живее още. Той щеше да се държи за живота, докато си свършим общата работа, и когато Фрида ми каза да изляза от стаята, аз напълно очаквах да го видя пак на сутринта. Помислете само с каква скорост се струпаха след това катастрофите. Алма и аз си легнахме и когато сме си легнали, Фрида се е промъкнала на пръсти в стаята на Хектор, взела е възглавница и го е задушила. Убеден съм, че го е направила от обич. Нямало е гняв у нея, нямало е чувство, че е предадена и трябва да отмъсти — имало е просто фанатична преданост към справедлива и свята кауза. Хектор няма как да е оказал особена съпротива. Тя е била по-силна от него. Съкращавайки живота му с няколко дни, го е избавила от лудостта да ме покани в ранчото. След години на кураж и твърдост, Хектор бе изпаднал в съмнения и нерешителност, бе стигнал дотам, че да постави под въпрос всичко, което е направил с живота си в Ню Мексико, и в момента, в който аз пристигнах в Тиера дел Суеньо, онова красиво нещо, което бяха направили с Фрида, бе заплашено от опасността да бъде разбито на късчета. Безумието започна в мига, в който стъпих в ранчото. Аз бях катализаторът за всичко, което се случи, докато бях там, аз бях последната добавка, която отприщи фаталната експлозия. Фрида трябваше да се отърве от мен, а единственият начин да го стори беше да се отърве от Хектор.
