Веднага опитах да й се обадя, но тя не отговори. Този път успях да се свържа — чувах как телефонът звъни на другия край на линията, — но Алма така и не вдигна слушалката. Изчаках четирийсет или петдесет иззвънявания с упоритата надежда, че шумът ще наруши концентрацията й, че ще я накара да мисли за нещо друго, освен за хапчетата. Дали още пет звъна щяха да променят нещата? Дали още десет щяха да я спрат? Накрая реших да затворя, намерих парче хартия и на свой ред й изпратих факс:
По-късно през седмицата я погребах до родителите й в католическото гробище на двайсет и пет мили северно от Тиера дел Суеньо. Пред мен Алма не беше споменавала за никакви роднини и тъй като не се появиха представители на семейства Грунд и Морисън да вземат тялото й, аз покрих разходите за погребението. Имаше да се вземат мрачни решения, гротескни варианти, които се въртяха около относителните предимства на балсамирането и кремацията, около дълготрайността на дървения материал и цената на ковчезите. После, след като се спрях на традиционно погребение, произлязоха нови въпроси: за дрехите, нюансите на червилото, лака на ноктите, прическата. Не знам как успях да се справя с тези неща, но предполагам, че минах през тях така, както минават всички други: едновременно бях там и ме нямаше, едновременно бях на себе си и не бях. Спомням си единствено, че отхвърлих предложението за кремация. Стига вече огньове, казах, стига пепелища. Вече я бяха срязали, за да извършат аутопсията, но не им дадох да я изгорят.
В нощта, в която Алма се самоуби, аз се обадих на шерифа от къщата си във Върмонт. Оттам изпратили за оглед заместника, някой си Виктор Гузман, но макар че той пристигнал в ранчото преди шест сутринта, Хуан и Кончита вече ги нямало. И Алма, и Фрида били мъртви, писмото, което бях получил, още седяло в машината, но малките хора се били изпарили. Когато пет дни по-късно си тръгнах от Ню Мексико, Гузман и останалите заместници продължаваха да ги издирват.
За останките на Фрида се погрижи адвокатът й, според инструкциите в нейното завещание. Церемонията беше извършена в беседката на ранчото „Блу Стоун“ — точно зад главната сграда, в Хекторовата горичка от върби и трепетлики, но аз нарочно не отидох. Вече бях прекалено изпълнен с омраза към Фрида и само от мисълта да ида на погребението й ми се повръщаше. Така и не се видях с адвоката, но Гузман му казал за мен и когато той се обади в мотела ми да ме покани на церемонията, аз просто казах, че съм зает. Той дърдори няколко минути за горката госпожа Спелинг и горката Алма, и колко ужасяваща била цялата история, и след това
Исках да се отбия в ранчото за последно, но когато спрях пред портата, не събрах смелост да вляза вътре. Надявах се да намеря някоя друга снимка на Алма, да претърся къщата й за дреболии, които бих могъл да отнеса със себе си във Върмонт, но от полицията бяха поставили една от онези бариери с жълта лента, които се слагат на местопрестъплението, и внезапно краката ми омекнаха. Наоколо нямаше полицай да стои на пътя ми и не представляваше никакъв проблем да се мушна покрай бариерата и да вляза в имението, но не можех да го направя, не можех — така че обърнах колата и подкарах в обратната посока. Последните си часове в Олбъкърки отделих да поръчам надгробен камък за Алма. Отначало мислех да огранича надписа до самия минимум: „Алма Грунд, 1950 — 1988“. Но малко по-късно, след като вече бях подписал договора и бях платил на човека за работата, се върнах в офиса и му казах, че съм променил решението си. Помолих го да добави още една дума. Надписът трябваше да гласи: „Алма Грунд, 1950–1988, писателка.“ Освен двайсетте страници на предсмъртното писмо, които ми изпрати в последната нощ от живота си, никога не бях прочел и един ред, написан от нея. Но Алма бе загинала заради книга и справедливостта изискваше да я запомнят като автора на тази книга.
