Прибрах се у дома. По време на полета до Бостън не се случи нищо. Някъде над Средния запад навлязохме в турбуленция, хапнах малко пиле, изпих чаша вино, гледах през прозореца — но не се случи нищо. Бели облаци, сребристо крило, синьо небе. Нищо.
Барчето в хола беше празно, когато влязох вкъщи, а вече беше твърде късно да излизам и да купувам нова бутилка. Не знам дали това ме спаси, но бях забравил, че в онази последна нощ довърших текилата и като нямах никакъв шанс да намеря забрава в радиус от трийсет мили около Уест Т. — където всичко вече беше затворило, — трябваше да си легна трезвен. На сутринта изпих две чаши кафе и отново се захванах за работа. Бях планирал да се съсипя, да се гмурна обратно в старите си навици на безутешна скръб и алкохолна развала, но в лятната светлина на онова върмонтско утро нещо вътре в мен устоя на порива към саморазрушение. Шатобриан тъкмо приключваше дългото си размишление за живота на Наполеон и аз се присъединих към него в книга двайсет и четвърта от мемоарите, на остров Света Елена със сваления император.
Не знаех дали някак съм се излъгал да повярвам, че съм достатъчно силен, за да продължа с работата, или просто се бях вцепенил. Цяло лято се чувствах сякаш живея в друго измерение, усещах нещата около себе си и все пак в същото време бях встрани от тях, сякаш тялото ми беше обвито в прозрачна, ефирна тъкан. Прекарвах дълги часове с Шатобриан, ставах рано и си лягах късно и със седмиците постигнах равномерен прогрес — увеличих дневната си норма от три на четири страници от изданието на „Плеяд“. Личеше си, че е прогрес, чувствах, че е прогрес, но това беше също и времето, когато взех да ставам предразположен към разни странни разсейвания, пристъпи на завеяност, в които сякаш изпадах всеки път, когато станех от бюрото. Три месеца поред забравях да си платя телефонната сметка, не обръщах внимание на заплашителните известия в пощенската си кутия и уредих сметката чак когато един ден в двора ми пристигна някакъв мъж да прекъсне кабела. Две седмици по-късно отидох на пазар в Братълбъро, трябваше да се отбия също в пощата и в банката. Успях да пусна портфейла си в пощенската кутия, като си мислех, че е купчина писма. Тези произшествия ме озадачиха, но нито за миг не се замислих защо се случват. Да си задам този въпрос би означавало да падна на колене и да отворя вратичката на капана под черджето, а не можех да си позволя да надникна в онова мрачно място. Повечето вечери, след като привършех работа и се нахранех, седях до късно в кухнята и преписвах на чисто бележките, които бях нахвърлил, докато гледах „Вътрешният живот на Мартин Фрост“.
