Книгата излезе от Университетското издателство на Пенсилвания точно преди единайсет години, през март. Три месеца по-късно, тъкмо когато бяха започнали да се появяват първите рецензии по филмовите и академичните списания, в пощенската ми кутия се появи писмо. Пликът беше квадратен и по-широк от онези, които обикновено се продаваха, и понеже беше от дебела, скъпа хартия, първата ми мисъл бе, че съдържа покана за сватба или известие за раждането на нечие дете. Името и адресът ми бяха изписани по средата с елегантен, къдрав почерк. Ако пишещият не бе професионален калиграф, то със сигурност вярваше в достойнствата на красивото писмо, обучен беше в едновремешните академии по етикет и изисканост. Печатът беше от Олбъкърки, Ню Мексико, но адресът на подателя отзад сочеше, че писмото е било написано някъде другаде, ако допуснем, че съществуваше такова място и град с такова име. Двата реда гласяха: „Ранчо «Блу Стоун»; Тиера дел Суеньо, Ню Мексико“. Може и да съм се усмихнал на този адрес, не помня вече. Нямаше име; когато отворих плика, долових бегъл мирис на парфюм, съвсем деликатен лъх на лавандула.
Прочетох го шест или седем пъти. Оставих го, отидох до другия край на стаята и се върнах обратно. Когато отново взех писмото, не бях сигурен дали думите ще са още там. Или ако са там, дали ще са същите. Прочетох го още шест-седем пъти и, все още несигурен в каквото и да било, реших, че е шега. Само след миг ме изпълниха съмнения; след още един миг започнах да се съмнявам в съмненията. Една мисъл влечеше след себе си противоположната и щом втората мисъл надделееше над първата, веднага идеше трета, която пък опровергаваше предишната. Като не знаех какво друго да направя, качих се в колата си и отидох до пощата. В указателя на пощенските кодове беше посочен всеки адрес в Америка и ако Тиера дел Суеньо я нямаше там, можех с чиста съвест да хвърля писмото и да го забравя. Обаче я имаше. Намерих я в първия том, на страница 1933, между Тиера Амарила и Тижиръс — град като град, с поща и собствен петцифрен код. Това, разбира се, не значеше, че писмото е автентично, но най-малкото му придаваше някаква правдоподобност, и когато се върнах вкъщи, знаех, че ще трябва да отговоря. Такова писмо не може да бъде пренебрегнато. Прочетеш ли го веднъж, си наясно, че ако не си дадеш труда да седнеш и да напишеш отговор, ще мислиш за него до края на живота си.
Не пазя копие от отговора, но помня, че го написах на ръка и се опитах да е колкото се може по-кратко, само няколко изречения. Забелязах, че несъзнателно възприемам хладния, загадъчен маниер на писмото, което бях получил. Чувствах се сякаш по̀ не се излагам така, сякаш авторът на шегата — ако наистина беше шега — по̀ няма да ме вземе за глупак. Отговорът ми гласеше приблизително следното:
Предполагам, всички искаме да вярваме в невъзможното, да се убеждаваме, че се случват чудеса. Предвид на това, че аз бях авторът на единствената книга за Хектор Ман, съвсем логично би било някой да предположи, че ще се вкопча във възможността да повярвам, че той е още жив. Но аз не бях в настроение да се вкопчвам. Или поне си мислех, че не съм. Книгата ми се беше родила от една страшна скръб и сега, когато беше вече зад мен, скръбта си оставаше. Да пиша за комедии беше просто претекст, особен вид лекарство, което поглъщах всекидневно повече от година с надеждата, че ще притъпи болката в мен. До някаква степен се получи. Но Фрида Спелинг (или който там се представяше за Фрида Спелинг) не можеше да знае това. Не можеше да знае, че на 7 юни 1985 година, само седмица преди десетата годишнина от сватбата ни, жена ми и двамата ми сина загинаха в самолетна катастрофа. Може би беше видяла, че книгата е посветена на тях
