Излязох в отпуск за зимния семестър, но вместо да потърся психиатрична помощ, седях вкъщи и продължавах да потъвам. В края на септември и началото на октомври вече удрях по половин бутилка и повече уиски на вечер. Притъпяваше чувствата ми, но в същото време ме лишаваше от всякакъв усет за бъдещето, а когато човек няма какво да очаква, със същия успех може и да е мъртъв. Насред продължителен унес се сепвах от желание за приспивателни хапчета и въглероден окис. Така и не предприех нищо подобно, но като си спомня сега за онези дни, си давам сметка колко близо съм бил до това. Хапчетата стояха в шкафчето и на три-четири пъти вече бях взимал шишенцето от рафта, бях ги изсипвал в шепата си. Ако всичко беше продължило по този начин още малко, едва ли щях да имам сили да издържа.
Така стояха за мен нещата, когато Хектор Ман ненадейно навлезе в живота ми. Нямах представа кой е, никога не бях попадал на името му, но една вечер малко преди да почне зимата, когато дърветата най-сетне бяха оголели и се чакаше първият сняг, случайно видях по телевизията откъс от стар негов филм и той ме разсмя. Може да не звучи кой знае колко важно, но това беше първият ми смях от юни насам и когато почувствах неочаквания спазъм да се надига в гръдния ми кош и да вибрира в дробовете ми, разбрах, че още не съм стигнал дъното, че някаква част от мен все още иска да живее. Целият този изблик на смях не може да е продължил повече от няколко секунди. Не че беше особено висок или плътен, но ме изненада и по това, че не му се съпротивлявах и че не се засрамих, задето съм забравил нещастието си за няколкото мига, в които Хектор Ман бе на екрана, бях принуден да заключа, че вътре в мен има нещо, което не си бях представял досега, нещо различно от дестилирана смърт. Не говоря за някаква смътна интуиция или сантиментален копнеж по това, което е било някога. Направих емпирично откритие с тежестта на математическо доказателство. Ако можех да се смея, значи не бях напълно вцепенен. Значи стените, с които се бях оградил от света, все още не бяха толкова високи, че нищо да не прехвръква.
Трябва да беше малко след десет часа. Бях закотвен на обичайното си място на дивана с чаша уиски в едната ръка и дистанционното в другата; безучастно превключвах каналите. Предаването беше започнало преди няколко минути, но не ми отне много време да установя, че е документален филм за немите комици. Всичките познати лица си бяха там — Чаплин, Кийтън, Лойд, — но имаше и редки кадри от комици, които никога не бях чувал преди, по-неизвестни актьори, като Джон Бъни, Лари Семън, Лупино Лейн и Реймънд Грифит. Следях клиповете без особен интерес, не им обръщах особено внимание, но бях достатъчно заинтригуван, за да не превключа. Хектор Ман се появи чак към края на предаването и показаха само един клип: две минути от „Човекът зад гишето“, действието се развиваше в банка и Хектор играеше затрупан с работа помощник-счетоводител. Не мога да обясня защо ме грабна, но така стана: стоеше там до масата в белия си тропически костюм, с тънките си черни мустачки и броеше пачки пари; работеше с такава безумна ефикасност, с такава зашеметяваща скорост и маниакална концентрация, че не можех да откъсна очите си от него. На горния етаж някакви работници поставяха нови дъски на пода в кабинета на директора. В другия край на стаята една хубавка секретарка седеше зад бюрото и лакираше ноктите си зад огромна пишеща машина. Отначало изглеждаше сякаш нищо не може да възпре Хектор от това да изпълни задачата си за рекордно кратко време. Но тогава съвсем, съвсем постепенно по жилетката му започнаха да се сипят мънички прашинки дървесина, а скоро след това той най-сетне забеляза и момичето. Едно нещо изведнъж се бе превърнало в три неща и от този момент действието подскачаше между тях в тритактов ритъм от работа, суета и похот: задължението на Хектор да продължи с броенето на парите, усилието да опази любимия си костюм и стремежа да срещне очите на девойката. Сегиз-тогиз мустачките му потрепваха загрижено, сякаш за да подчертаят случките с тих стон или промърморена реплика встрани. Всичко това не беше хаос от препъвания и побоища; беше персонаж и ритъм, умело оркестрирана смесица от предмети, тела и мисли. Всеки път, когато Хектор изгубеше нишката на сметката, трябваше да почва отначало и това само го караше да работи двойно по-бързо отпреди. Всеки път, когато погледнеше нагоре към тавана да види откъде идва прахта, го правеше секунда след като работниците вече бяха поставили нова дъска на празното място. Всеки път, когато хвърлеше поглед към момичето, тя гледаше в друга посока. И въпреки всичко Хектор някак успяваше да запази самообладанието си, да не допусне тези дребни неудачи да го отклонят от целта или да развалят високото му самомнение. Едва ли беше най-брилянтната комична сцена, която съм виждал, но ме увлече, докато ме погълна изцяло и при второто или третото потрепване на Хекторовите мустачки, вече се смеех на глас, при това силно.
