Отиваха в Милуоки при родителите на Хелън. Аз останах във Върмонт да оценявам курсови работи и да предавам крайните оценки за току-що завършилия семестър. Това ми беше работата — професор по сравнителна литература в колежа „Хемптън“ в Хемптън, Върмонт — и се налагаше да я свърша. По принцип трябваше всички да идем заедно на двайсет и четвърти-пети, но бащата на Хелън тъкмо беше прекарал операция от тумор в крака и семейният съвет реши те с децата да заминат колкото се може по-скоро. Това наложи някои сложни преговори в последната минута с училището на Тод да му разрешат да отсъства през последните две седмици на втори клас. Директорката не бе много склонна, все пак прояви разбиране и накрая се предаде. Това беше едно от нещата, за които мислех постоянно след катастрофата. Ако само ни беше отказала, тогава Тод щеше да бъде принуден да остане у дома с мен и нямаше да е мъртъв. Така поне един от тях щеше да се спаси. Поне един от тях нямаше да пада седем мили от небето и аз нямаше да се озова сам в къща, предвидена за четирима. Имаше и други неща, разбира се, други „ако“-та, над които да размишлявам и да се измъчвам, и сякаш никога не се уморявах да вървя по едни и същи задънени улици. Всичко беше част от това, всяка брънка във веригата от причини и следствия беше съществено парче от пъзела на този ужас — от тумора в крака на моя тъст, през времето в Средния Запад онази седмица, до телефонния номер на агенцията, която резервира билетите. Най-ужасното беше моето собствено настояване да ги откарам до Бостън, за да хванат директен полет. Не исках да излетят от Бърлингтън. Това би означавало да пътуват до Ню Йорк в осемнайсетместен товарен самолет и да хванат оттам полета за Милуоки; и аз казах на Хелън, че не ми се харесват тия малки самолети. Казах, че са твърде опасни и че не мога да я пусна сама с момчетата в такъв самолет. Така че те не се качиха — за да угодят на безпокойството ми. Качиха се на голям самолет и кошмарното беше, че аз ги натиках там. Онази сутрин имаше голямо движение и когато най-сетне стигнахме Спрингфийлд и се вляхме в Мас Пайк, трябваше да карам доста над разрешената скорост, за да стигнем навреме до Лоугън.
Слабо си спомням какво се е случвало онова лято. Няколко месеца живях в мъгла от алкохолна скръб и самосъжаление, почти не излизах от къщи, почти не се вдигах да ям, да се избръсна или да се преоблека. Повечето от колегите ми бяха в отпуск до средата на август, така че не ми се налагаше да понасям посещенията им, да издържам мъчителния протокол на приятелския траур. Те, разбира се, бяха добронамерени и когато идваха, винаги ги канех вътре, но техните сълзливи прегръдки и дълги, потискащи мълчания не помагаха. Открих, че е по-добре да седя сам, да изкормвам дните в мрака на собствения си мозък. Когато не бях пиян или не се бях разплул на дивана в хола пред телевизора, прекарвах времето си като обикалях из къщата. Влизах в стаите на момчетата и сядах на пода, обграждах се с вещите им. Бях неспособен да мисля директно за тях или да ги призова в съзнанието си, но когато подреждах пъзелите им или си играех с легото, изграждайки все по-сложни и барокови конструкции, усещах, че временно отново ги обитавам — че продължавам малкия им призрачен живот, като повтарям жестовете, които правеха те, когато имаха тела. Зачитах се в книжките с приказки на Тод и класирах бейзболните му картички. Подреждах плюшените животни на Марко по вид, цвят и размер и разменях реда всеки път, когато влезех. Така отлитаха часове, цели дни се стапяха в забрава и когато стомахът ми отказваше повече да смила забравата, аз се връщах в хола и си наливах нова чаша. В редките случаи, когато не изпадах в безсъзнание на кревата, обикновено спях в леглото на Тод. В моето си легло винаги сънувах, че Хелън е до мен и когато протягах ръка да я прегърна, се будех с внезапен, силен гърч, с треперещи ръце и с дробове, борещи се за глътка въздух, сякаш допреди секунди съм се давил. По тъмно не можех да влизам в спалнята, но през деня прекарвах доста време там, отварях гардероба на Хелън и докосвах дрехите й, пренареждах жилетките и пуловерите й, махах роклите й от закачалките и ги разстилах на пода. Веднъж облякох една от тях, друг път си сложих бельото й и се гримирах с нейния грим. Преживяването беше дълбоко удовлетворяващо, но след още няколко опита открих, че парфюмът е още по-ефективен от червилото и молива за вежди. Сякаш по-живо я връщаше при мен, извикваше присъствието й за по-дълго време. По случайност й бях подарил ново шише Шанел №5 за рождения й ден през март. Като се ограничавах с малки дози два пъти дневно, успях да изкарам с този запас до края на лятото.
