Нищо. Затова сега седим заедно в тази кола. Защото сме еднакви и защото, дявол да го вземе, не знаем нищичко, освен това.
Хванахме полета за Олбъкърки от четири, дори пристигнахме двайсет минути по-рано. По принцип трябваше да съм взел ксанакса някъде около Холиоук или Спрингфийлд, най-късно Уорчестър, но бях твърде увлечен в разговора с Алма, за да я прекъсна, и все отлагах. Когато отминахме знаците за изход 495, осъзнах, че няма смисъл да го гълтам. Хапчетата бяха в чантата на Алма, но тя не беше прочела инструкциите на етикета. Не знаеше, че трябва да се вземат час-два предварително, за да имат ефект.
Най-напред се зарадвах, че не съм се дал. Сакатият потръпва при мисълта да остави патерицата си, но ако можех да издържа полета, без да рухна, без сълзи и истерични пристъпи, сигурно в крайна сметка щеше да е за добро. Тази мисъл ме държа още двайсет-трийсет минути. После, докато наближавахме покрайнините на Бостън, разбрах, че вече нямам избор. От три часа пътувахме и още не бяхме обелили и дума за Хектор. Мислех, че ще го сторим в колата, но излезе, че говорихме за други неща, неща, които бяха по-неотложни, неща не по-малко важни от онова, което ме чакаше в Ню Мексико, и преди да се усетя, първата част от пътешествието вече приключваше. Не можех сега да заспя. Трябваше да остана буден, за да изслушам обещаната история.
Седнахме срещу изхода. Алма ме попита дали искам хапче и тогава й казах, че няма да взимам ксанакс. Само ми дръж ръката, рекох, и всичко ще е наред. Добре съм.
Тя взе ръката ми и малко се понатискахме пред останалите пътници. Беше си чисто пубертетска работа — не моят пубертет, може би, но онзи, който винаги бях искал — и да целувам жена на публично място бе за мен такова ново преживяване, че не ми остана време да мисля за предстоящото мъчение. Докато се качвахме в самолета, Алма бършеше червилото от бузата ми и кажи-речи не забелязах кога сме пресекли чертата и сме влезли вътре. Не ми беше трудно да мина по коридора, нито да седна на мястото си. Дори не се обезпокоих, докато си затягах колана, а още по-малко, когато двигателите ревнаха с пълна сила и почувствах цялата машина да вибрира по кожата ми. Бяхме в първа класа. Според менюто щяха да ни сервират пиле за обяд. Алма, седнала до прозореца отляво — и затова отново с дясната си страна към мен, — взе ръката ми, поднесе я към устните си, и я целуна.
Единствената ми грешка беше, че затворих очи. Когато самолетът се изтегли от терминала и тръгна да се засилва по пистата, не исках да гледам как излитаме. Усещах, че това е най-опасният момент и че ако оцелеех в прехода от земята към небето, ако просто пренебрегнех факта, че сме изгубили досег с повърхността, имам шанс да преживея и останалото. Но сгреших като исках да го блокирам, да се оградя от тази случка, разстилаща се в действителността на момента. Да я изпитам би било болезнено, но още по-зле беше да се изолирам от болката и да се оттеглям в черупката на собствените си мисли. Светът на настоящето изчезна. Не виждах нищо, нямаше какво да ме разсее по пътя към страховете ми и колкото по-дълго държах очите си затворени, толкова по-ужасяващо виждах онова, което страховете ми желаеха да видя. Винаги бях искал да съм загинал с Хелън и момчетата, но никога не бях стигал дотам да си представям така картинно какво са изживели в последните мигове, преди да се разбие самолетът. Сега, със затворени очи, чух как момчетата пищят, видях как Хелън ги прегръща, как им казва, че ги обича, как им шепне през писъците на още сто четирийсет и осем души; и когато я видях пред себе си, прегърнала децата, рухнах и се разплаках. Точно както винаги си представях, че ще стане: рухнах и се разплаках.
Закрих лицето си с ръце и дълго време плаках в солените си, щипещи длани, неспособен да вдигна глава, неспособен да отворя очи и да спра. Най-сетне почувствах ръката на Алма върху врата си. Нямах идея откога е там, но в един момент я почувствах и след малко осъзнах, че другата й ръка се движи нагоре-надолу по моята лява ръка, милва я нежно със същото меко и ритмично движение, с което майката успокоява нещастното дете. Чудна работа, но в мига, в който ми мина тази мисъл, в мига, в който осъзнах, че съм призовал тази мисъл за майки и деца, си представих, че съм преминал в тялото на Тод, моя собствен син, и че не Алма ме успокоява, а Хелън. Това чувство продължи само няколко секунди, но бе невероятно силно — не като нещо въображаемо, а като нещо съвсем реално, действителна метаморфоза, превърнала ме в друг човек; и в мига, в който започна да отминава, най-лошото от това, което ми се случваше, внезапно свърши.
