В месеците след интервюто Хектор продължил да дефилира с всевъзможни красиви млади актриси. Харесвало му да го виждат на публични места с тях, харесвало му да спи с тях, но и двете неща не продължавали дълго. О’Фелън била по-интелигентна от всичките му познати жени и щом му омръзнела поредната играчка, Хектор неизменно се обаждал на Бригид и предлагал да се видят пак. Между началото на февруари и края на юни той посещавал апартамента й средно по веднъж-два пъти на седмица, а в средата на този период, през по-голямата част от април и май, прекарвал с нея всяка втора или трета нощ. Нямало съмнение, че е привързан към нея. С времето между тях се установила приятна близост, но докато по-неопитната Бригид възприела това като знак за вечна любов, Хектор никога не се залъгвал, че те са нещо повече от добри приятели. Виждал я като своето приятелче, своята сексуална партньорка, своя доверен съюзник, но всичко това не означавало, че имал каквото и да било намерение да й предложи брак.
Като репортерка, тя трябва да е била наясно какви ги върши Хектор в нощите, в които не спи в нейното легло. Стигало й само да отвори сутрешния вестник, за да проследи подвизите му, да попие намеците за най-новите му увлечения и флиртове. Даже половината истории за него да били измишльотини, имала предостатъчно основания за ревност. Но Бригид не била ревнива — или поне не давала признаци. При всяко обаждане на Хектор тя го посрещала с разтворени обятия. Никога не го разпитвала за другите жени, не го обвинявала, не вдигала скандали, нито пък го поучавала да се върне в правия път и затова чувствата му към нея през цялото време нараствали. Това бил нейният план. Била влюбена в него и вместо да му натрапва прибързано решение за общия им живот, решила да чака търпеливо. Рано или късно Хектор щял да спре с похожденията си. Неистовото женкарство щяло да му омръзне. Щял да се отегчи; щял да изхвърли всичко това от живота си; щял да види светлината. И тогава тя щяла да е там, пред него.
Така планирала нещата трезвомислещата и изобретателна Бригид О’Фелън и за известно време изглеждало, сякаш Хектор ще си намери майстора с нея. Въвлечен във всевъзможни пререкания с Хънт, притиснат от изтощението и от ежемесечния нов филм, който му висял на главата, Хектор ставал все по-малко склонен да пилее нощите си по джазклубове и нелегални барове, да изразходва енергията си в безцелни съблазнявания. Апартаментът на О’Фелън му станал убежище и спокойните вечери, които прекарвали двамата в него, му помагали да удържа баланса между двете си глави. Бригид била проницателен критик, и понеже знаела повече от него за шоубизнеса, той все повече разчитал на нейната преценка. Всъщност тъкмо тя го посъветвала да прослуша Долорес Сейнт Джон за дъщерята на шерифа в предстоящия „Реквизит“. Бригид следяла кариерата на Сейнт Джон в последните няколко месеца и по нейно мнение двадесет и една годишната актриса имала потенциала да се превърне в следващия хит, новата Мейбъл Норманд или Глория Суонсън, новата Норма Талмидж.
Хектор се вслушал в съвета й. Когато Сейнт Джон влязла в офиса му три дни по-късно, той вече бил изгледал два нейни филма и възнамерявал да й предложи ролята. Бригид била права за таланта на Сейнт Джон, но нищо в думите й, нищо в изгледаните от Хектор сцени не предвещавало какъв пленителен ефект ще има върху него присъствието й. Едно нещо било да я гледаш как играе в неми филми, съвсем друго — да стиснеш ръката й и да я гледаш в очите. Някои други актриси навярно били по-впечатляващи върху целулоидната лента, но в истинския свят със звук и багри, в телесния, триизмерен свят на петте сетива, четирите елемента и двата пола Хектор никога не бил срещал създание, сравнимо с нея. Не че Сейнт Джон била по-красива от другите, не че казала нещо забележително по време на двайсет и пет минутната им среща онзи следобед. Ако трябва да бъдем честни, изглеждала по-скоро глупавичка, във всеки случай не по-интелигентна от средното ниво, но в нея имало нещо диво; някаква животинска енергия пулсирала по кожата й и излъчвала оттам сигнали, които не му давали да откъсне очи от нея. Очите от другата страна били почти прозрачни, сибирскосини. Кожата й била бяла, косата — много тъмночервена, червена на границата с махагон. За разлика от косите на повечето американски актриси през юни 1928 година, тази била дълга и стигала до раменете й. Известно време приказвали на общи теми. После, без никакъв преход, Хектор й казал, че ролята е нейна, стига да я иска, и тя приела. Никога преди не се била снимала в такъв тип комедия и очаквала с интерес предизвикателството. Станала от стола, стиснала ръката му, и излязла. Десет минути по-късно, докато образът на нейното лице все още пламтял в съзнанието му, Хектор решил, че Долорес Сейнт Джон е жената, за която ще се ожени. Тя била жената на живота му; и ако излезело, че не го иска, изобщо никога нямало да се ожени.
