Колкото и да е чудно, Хектор се задържал почти година. Първо като носач в задната стаичка, после като главен счетоводител и помощник-управител, под прякото началство на самия О’Фелън. Нора казала, че баща й е на петдесет и три, но когато Хектор му се представил в понеделник, установил, че той изглежда значително по-стар: може би на шейсет, може би на сто. Косата на някогашния спортист вече не била червена, някога стройното тяло не било вече стегнато и от време на време накуцвал заради артрита в коляното си. О’Фелън пристигал в магазина всяка сутрин точно в девет, но работата очевидно не го привличала и към единайсет-единайсет и половина обикновено си тръгвал. Ако кракът му бил добре, отивал в голф клуба за по една игра с двама-трима стари приятели. Ако не бил, сядал на ранен, но продължителен обяд в „Синчеца“ — точно отсреща, а после се прибирал вкъщи и прекарвал целия следобед в спалнята си да чете вестниците и да пие от ирландския „Джеймисън“, който внасял контрабандно всеки месец от Канада.
Никога не критикувал Хектор, никога не се оплакал от работата му. Нито пък някога го похвалил. О’Фелън изразявал задоволството си като не казвал нищо, а честичко, като се случел в по-общително настроение, поздравявал Хектор с леко кимване. Няколко месеца между двамата почти нямало друг контакт. В началото Хектор се нервирал, но после се научил да не го приема лично. Този човек живеел в пределите на някаква безмълвна затвореност, на дълговечна съпротива срещу света и сякаш плавал по повърхността на дните си без друга цел, освен да изчерпи часовете им колкото се може по-безболезнено. Никога не избухвал, рядко си позволявал усмивка. Бил почтен и хладен, нямало го дори когато бил там и изглежда изпитвал към себе си не повече съчувствие и състрадание, отколкото към другите.
Колкото О’Фелън бил затворен и безразличен към него, толкова пък Нора била отворена и дружелюбна. Та нали тя самата била наела Хектор, продължавала да се чувства отговорна за него, третирала го ту като приятел, ту като протеже, ту като нейния личен проект за превъзпитание. След като баща й се прибрал от Лос Анджелис, а главният счетоводител се пооправил от херпеса, магазинът вече не се нуждаел от услугите на Нора. Тя била заета да се подготвя за наближаващата учебна година, да посещава стари съученички, да жонглира с ухажванията на няколко млади господа, но до края на лятото все намирала по малко време да се отбие в „Червенокосия“ през ранния следобед и да нагледа Хектор. Работили заедно едва четири дни, но за това време установили традиция да делят сандвичи със сирене в склада през половинчасовата си обедна почивка. И сега тя продължавала да идва със сандвичите и те продължавали да прекарват този половин час заедно и да си говорят за книги. За Хектор, тръгнал по пътя на самообразованието, това било шанс да научи нещо. За Нора, тъкмо излязла от колежа и посветила живота си на чуждото обучение, било шанс да налее знания на един буден и любознателен ученик. Онова лято Хектор се сражавал с Шекспир и Нора четяла пиесите заедно с него, помагала му с думите, които не разбирал, обяснявала му това-онова от историята на театралната условност, изследвала психологията и мотивацията на героите. При един от тези семинари в склада, Хектор запецнал, докато произнасял думите „thou ow’st“ в трето действие на „Крал Лир“ и си признал колко много се смущава от акцента си. Не можел да научи този проклет език, казал, и винаги щял да звучи като глупак, когато говорел пред хора като нея. Нора отказала да слуша такива песимистични приказки. В Щатския била взела втора специалност логопедия, имало конкретни методи, практически упражнения и техники за подобрение на речта. Ако той поемел предизвикателството, тя му обещавала да го отърве от акцента, да отстрани всички испански следи в говора му. Хектор й напомнил, че няма възможност да плаща за такива уроци. Кой говорел за пари, отвърнала Нора. Ако той бил готов да се захване, тя била готова да помага.
