Когато училището отворило врати през септември, новата учителка на четвърти клас вече била заета по обяд. Вместо това сядала с новия си ученик вечер, всеки вторник и четвъртък, в хола на О’Фелъновата къща. Хектор се сражавал героично с кратките
О’Фелън предпочитал да си седи в стаята вторник и четвъртък, или да излиза вечер да играе покер с приятели. Веднъж през ранния октомври телефонът звъннал насред урока, Нора отишла в антрето и го вдигнала. Разменила няколко реплики с оператора и после, с напрегнат и възбуден глас се провикнала към горния етаж, че Стегман бил намерил следа. Бил в Лос Анджелис и искал те да платят телефонната сметка. Да приеме ли? О’Фелън викнал, че слиза веднага. Нора затворила плъзгащите се врати между антрето и хола, за да остави баща си насаме, но той вече бил малко пиян и говорел порядъчно високо, та Хектор дочул няколко думи. Не всички, но достатъчно, за да разбере, че обаждането не носи добри новини.
Десет минути по-късно плъзгащите се врати се отворили отново и О’Фелън се дотътрил в хола. Бил обут в захабени кожени чехли, а тирантите му били разкопчани и висели надолу до коленете. Нямал нито вратовръзка, нито яка и трябвало да се хване за края на ореховата маса, за да стои прав. В следващите минути говорел директно на Нора, която седяла до Хектор на дивана в средата на помещението. На нейния ученик обърнал толкова внимание, колкото се полага на невидим. Не че О’Фелън го игнорирал. Нито пък се държал все едно, че го няма. Просто не го забелязал. А Хектор, който разбирал всеки мъничък нюанс в разговора, не посмял да стане и да си тръгне.
Стегман се предавал, казал О’Фелън. Бил работил по случая с месеци, но не попаднал на никаква надеждна следа. До гуша му дошло, казал. Не искал да им прибира парите повече.
Нора попитала как е реагирал на това баща й и О’Фелън отвърнал, че го запитал защо, ако бил толкова загрижен за парите им, постоянно искал те да плащат телефонната сметка. И после му заявил, че е мърляч. Щом Стегман не искал тази работа, той щял да намери друг.
Не, татко, рекла Нора, грешиш. Щом Стегман не може да я намери, значи никой не може. Той бил най-добрият частен детектив по Западния бряг. Нали така казал Рейнолдс, а на Рейнолдс можели да вярват.
Рейнолдс да върви по дяволите, казал О’Фелън. И Стегман да върви по дяволите. Да приказват каквото си щат, мътните ги взели, но той нямало да се откаже.
Нора заклатила глава и очите й се изпълнили със сълзи. Време било да приемат фактите, казала. Ако Бригид била жива, щяла да пише. Щяла да се обади. Щяла да ги извести къде е.
Разправяй ги тия на баба ми, отвърнал О’Фелън. Не била писала от четири години. Била скъсала със семейството и това бил единственият факт, който трябвало да приемат.
Не със семейството, поправила го Нора. С него. На нея Бригид й пишела през цялото време. Докато учела в Пулман, получавала писмо на всеки три-четири седмици.
Но О’Фелън не щял и да чуе. Нямал намерение да обсъжда това повече и ако тя не била на неговото мнение, нека върви по дяволите с проклетите си възгледи. При тези думи се пуснал от масата, олюлял се несигурно за миг-два, додето си възвърне равновесието, и излязъл залитайки от стаята.
Хектор не би трябвало да става свидетел на тази сцена. Той бил просто момчето за доставки, а не някой близък приятел, и не било негова работа да слуша личните разговори между баща и дъщеря, нямал право да седи в стаята, докато шефът му залитал наоколо, размъкнат и пиян. Ако в онзи момент Нора го помолела да си върви, тази история щяла да бъде погребана завинаги. Нямало да е чул каквото бил чул, нямало да е видял каквото бил видял и темата никога повече нямало да бъде спомената. Тя трябвало да каже само едно изречение, да скалъпи някакво извинение — и Хектор щял да стане от дивана и да й пожелае лека нощ. Но Нора не я бивало в замазването. Когато баща й напуснал стаята, в очите й още имало сълзи и сега, когато забранената тема най-сетне била излязла на открито, защо да крие каквото и да било?
