Тя можела да започва всичко отначало колкото пъти иска, но това щяло да стане без него. Когато след няколко секунди лимузината паркирала пред хотел „Куяхога“, Хектор й казал, че ще говорят пак на сутринта. Утрото е по-мъдро от вечерта, рекъл, искал да поразмисли малко, преди да вземе решение, но бил сигурен, че ще стигнат до споразумение, което да удовлетворява и двамата. После й целунал ръка, както винаги, когато се разделяли след представление — полуподигравателен, полукуртоазен жест, който бил станал стандартният им начин да си кажат довиждане. От триумфалната гримаса, която огряла лицето на Силвия, докато повдигала ръка към устата му, Хектор разбрал, че тя си няма и представа какво е сторила. Не го била изнудила да й дава по-голям дял от печалбата, просто сложила край на шоуто.
Качил се в стаята си на седмия етаж и следващите двайсет минути прекарал пред огледалото, опрял пистолета в дясното си слепоочие. Бил много близо до това да натисне спусъка, каза Алма, по-близо от предишните два пъти; но когато волята отново му изневерила, той оставил пистолета на масата и излязъл от хотела. Било четири и половина сутринта. Той отишъл пеша до автогара Грейхаунд, двайсет пресечки северно от хотела, и си купил билет за следващия автобус, излизащ от града — или по-следващия. Автобусът от шест часа тръгвал на изток към Йънгстаун, а този от шест и пет пътувал в обратната посока. Деветата спирка по западния маршрут била Сандъски. Това бил градът, където той така и не прекарал детството си, и като си спомнил колко прелестно му прозвучало навремето това име, Хектор решил да иде там — просто да види как изглежда въображаемото му минало.
Било сутринта на 21 декември 1931 година. Сандъски се намирал на шейсет мили разстояние и Хектор проспал по-голямата част от пътуването, събудил се чак когато автобусът спрял на автогарата след два часа и половина. В джоба си имал само малко над триста долара: двеста и петдесетте от Миърс, една банкнота от петдесет, която пъхнал в портфейла си, преди да тръгне от Чикаго на двайсети, и рестото от десетачката, с която платил автобусния си билет. Отишъл в бюфета на автогарата и си поръчал специална закуска: хемендегс, препечена филийка, картофи по селски, портокалов сок и слонска доза кафе. Докато преполовявал третата си чаша, попитал касиера дали има какво да се види в града. Просто минавал, казал, и едва ли някога щял да попадне отново тук. Сандъски не е голямо чудо, отвърнал касиерът. Само едно малко градче, нали, но на ваше място бих хвърлил един поглед на Сийдър Пойнт. Там е увеселителният парк. Има ги ледените пързалки и ездата, влакчето на ужасите и хотелските обирджии, всякакви работи има. Между другото, тъкмо там Кнут Рокни измислил предния пас, в случай че сте футболен запалянко. Сега през зимата е затворено, но все пак си струва да се види.
Касиерът му нарисувал и малка карта върху една салфетка, но вместо да завие надясно от автогарата, Хектор тръгнал наляво. Това го отвело на „Кемп Стрийт“ вместо на „Кълъмбъс Авеню“, а втората му грешка била, че по „Уест Монроу“ тръгнал на запад, вместо на изток. Стигнал чак до „Кингс Стрийт“ и едва тогава загрял, че върви в грешната посока. Никакво полуостровче нямало наоколо и вместо центрофуги и дяволски въртележки, пред него се изправяли в редица мрачни порутени фабрики и изоставени складове. Студ, схлупено небе, мирис на сняг във въздуха и едно осакатено трикрако куче — единственото живо същество на сто метра околовръст.
Хектор тръгнал обратно по стъпките си — и в момента, в който се обърнал, бил завладян от чувство за нищожност, от изтощение — толкова силно, толкова безпощадно, че трябвало да се подпре на една стена, за да не падне. Откъм езерото Ери духал леден вятър и макар че брулел лицето му, Хектор не знаел дали това е истински вятър, или само си въобразява. Не знаел кой месец е, коя година. Не можел да си спомни името си. Тухли и калдъръм, облачето пара от дъха му и трикракото куче, куцукащо към ъгъла и изчезващо от погледа. По-късно разбрал, видял картината на собствената си смърт, портрет на една душа в развалини, и дълго след като се съвзел и продължил, една част от него си оставала там, на пустата улица в Сандъски, Охайо, борейки се за глътка въздух, докато съществуването му се стичало като слюнка навън.
В десет и трийсет вече бил на „Кълъмбъс Авеню“ и си пробивал път сред тълпата, тръгнала на коледни покупки. Отминал киното на Уорнър Брадърс, маникюристкия салон на Естер Гинг и обущарницата на Капоци, видял как хората влизат и излизат от Кресгис, Монтгомъри Уорд и Улуъртс, чул един самотен Дядо Коледа от Армията на спасението да подрънква медено звънче. Като стигнал до Търговско-банковата и застрахователна компания, решил да влезе вътре и да развали две от петдесетачките си на банкноти от по десет, пет и един. Операцията била безсмислена, но тъкмо в този момент не му хрумвало нищо друго, което би могъл да направи, и сметнал, че вместо да блуждае в кръг, може би ще е добра идея да влезе за малко на топло, ако ще да е само за минута.
