Но Фрида знаела кой е — или поне й се струвало, че знае. Била завършила колеж в Ню Йорк и като деветнайсетгодишна второкурсничка през 1928 година успяла да изгледа шест-седем от дванайсетте комедии на Хектор Ман. Не че се вълнувала особено от този жанр, но нещата му се давали в комплект с други, с част от анимациите и кинопрегледите преди основния филм, и запомнила достатъчно добре лицето му, за да го разпознае, като го види. Когато три години по-късно попаднала на Хектор в банката, липсата на мустаци първоначално я объркала. Спомнила си лицето, но не могла да го придружи с име и преди да се сети кой е, онзи Нокс влетял вътре и опрял пистолет в главата й. Минали двайсет и четири часа, преди да е в състояние отново да помисли за това, но след като ужасът от надвисналата смърт лека-полека взел да отшумява, отговорът й дошъл в проблясък на внезапна, неподлежаща на съмнение увереност. Нищо, че се предполагало мъжът да се казва Лосър. Тя била чела новините за изчезването на Хектор през 1929 година и си дала сметка, че ако той не е мъртъв, както мнозина вярвали, то значи живее под друго име. Единствената необяснима подробност била, че изведнъж се озовал в Сандъски, Охайо, но в интерес на истината повечето неща изглеждали необясними; и ако законите на физиката гласели, че всеки човек на света заема дадено пространство — тоест, че всеки по необходимост се намира някъде, — то защо това някъде, да не бъде Сандъски, Охайо? Три дни по-късно, когато Хектор излязъл от комата и проговорил с лекарите, Фрида отишла в болницата да му благодари за това, което сторил. Той не можел да говори дълго, но малкото, което казал, носело неотстранимите белези на чужд акцент. Гласът затвърдил убеждението й и когато, малко преди да излезе от болницата, се навела да го целуне по челото, тя знаела без сянка от съмнение, че мъжът, който спасил живота й, бил Хектор Ман.
Кацането се оказа по-лесно от излитането. Бях се подготвил да ме е страх, да изпадна в нов безумен пристъп на лигава безпомощност и душевна неадекватност, но когато пилотът обяви, че започваме спускане, останах учудващо спокоен, съвсем нормален. Реших, че навярно има разлика между движението нагоре и надолу, между това да изгубиш контакт с повърхността и това да се върнеш на твърдата земя. Първото беше прощаване, второто — поздрав, и изглежда началата са по-поносими от краищата, така си мислех, или може би бях открил (проста работа), че на мъртвите им е разрешено да пищят в ушите ти само веднъж дневно. Извърнах се към Алма и стиснах ръката й. Тя тъкмо навлизаше в първите дни от романа на Хектор и Фрида, преминаваше през нощта, когато Хектор не издържал и й се изповядал и започваше да описва изумителната реакция на Фрида (този куршум е твоето изкупление, рекла му тя; ти ми върна живота, а сега аз ти връщам твоя); но когато потърсих ръката й, тя внезапно спря да говори, прекъсна насред изречението, насред мисълта. Усмихна се, после се наведе и ме целуна — първо по бузата, после по ухото и накрая право по устата. Те здравата си паднали един по друг, каза. Ако не внимаваме, ще вземе да се случи и с нас.
Може би и тези думи оказаха влияние — намалиха страха ми, намалиха риска да се стопя отвътре — но колко удачно се получи всъщност, че тъкмо глаголът „падам“ беше онази дума в тези две изречения, която обобщаваше личната ми история през последните три години. Един самолет пада през облаците и всички пътници загиват. Една жена си пада по един мъж и мъжът по нея, и докато самолетът пада надолу, те двамата нито за миг не се замислят за смъртта. Вече близо до повърхността, докато правехме последния си завой и земята се въртеше под нас, разбрах, че Алма ми предоставяше възможност за втори живот, че пред мен все още имаше нещо, стига само да събера кураж да тръгна към него. Заслушах се в музиката на двигателите, които тъкмо сменяха тоналността. Шумът в самолета се усили, стените се затресоха и после, сякаш се бяха сетили със закъснение, колелата докоснаха повърхността.
