И двамата обаче били сигурни за датата. Тя била запечатана в умовете им и когато Алма се разровила в микрофилмовите архиви на „Сандъски Ивнинг Хералд“, кливландския „Плейн Дийлър“ и още няколко местни вестника, някои изчезнали, други все още съществуващи, успяла да сглоби сама остатъка от историята. „Кървава баня на «Кълъмбъс Авеню», банковият обирджия загива в престрелката, героят откаран в болница“ — така гласели някои от заглавията. Мъжът, който едва не убил Хектор, се наричал Дарил Нокс, известен също като Лудия Нокс, двайсет и седем годишен бивш автомеханик, издирван в четири щата за серия банкови обири и въоръжени грабежи. Журналистите до един приветствали смъртта му, отделяли специално внимание на сръчната стрелба от страна на пазача — който успял да изстреля решаващия куршум точно в мига, в който Нокс изскачал навън, — но най-много се интересували от храбростта на Хектор, която величаели като най-брилянтната демонстрация на безстрашие, виждана в този регион от много години насам. „Девойката си беше пътник — твърдял един очевидец, цитиран в пресата. — Ако онзи юнак не беше хванал бика за рогата, не ми се ще да мисля къде щеше да е тя сега.“ Девойката била Фрида Спелинг, на двайсет и две, описана в различни вестници ту като художничка, ту като наскоро завършила колежа „Бърнард“ (sic), ту като дъщеря на покойния Тедиъс П. Спелинг, виден банкер и филантроп от Сандъски. В статия след статия тя изказвала благодарностите си на мъжа, който й спасил живота. Била толкова изплашена тогава, казала, толкова сигурна, че ще умре. Молела се той да се възстанови от раните си.
Семейство Спелинг предложили да поемат разходите по лечението на мъжа, но в първите седемдесет и два часа изглеждало малко вероятно той да оживее. Бил в безсъзнание, когато го откарали в болницата, и с всичките поражения и загубата на кръв, отчели, че е минимален шансът да се пребори с опасността от шока и риска от инфекция, шансът да излезе оттам жив. Лекарите отстранили унищожения му ляв дроб, измъкнали разпръснатите парченца метал, заседнали в тъканите около сърцето и после го зашили отново. За добро или зло, Хектор си намерил куршума. Не го бил планирал по този начин, рече Алма, но това, което не бил в състояние да свърши сам, го свършил друг — и иронията била в това, че Нокс оплескал работата. Хектор оживял след срещата си със смъртта. Просто заспал и когато се събудил след дългия сън, вече не помнел, че някога въобще е искал да се самоубива. Болката била твърде жестока, за да размишлява върху такива сложни теми. Вътрешностите му изгаряли и единственото, за което можел да мисли, било как да си поеме дъх, как да продължи да диша, без да избухне в пламъци.
Отначало имали само смътна идея кой е. Изпразнили джобовете му и претърсили портфейла му, но не намерили шофьорска книжка, нито паспорт, нито какъвто и да е документ за самоличност. Единственото нещо, където имало някакво име, била членска карта за клона на Чикагската обществена библиотека в Норт Сайд. На картата пишело „Х. Лосър“, но нямало нито адрес, нито телефонен номер, нищо, което да ги отведе до местоживеенето му. Според вестникарските статии, пуснати непосредствено след престрелката, полицията правела всичко възможно да извлече повече информация за него.
