Не намеквам, че не си направих труда. Държах си очите отворени, опитвах се да вникна във всичко, което се случваше наоколо, но няма съмнение и че много неща изпуснах. Каквото и да правя, мога да пиша само за онова, което съм видял и чул; за онова, което не съм — не. Това не е признание за провал, а по-скоро уточняване на методологията, излагане на принципите. Ако не съм видял луната, то не е имало луна.
По-малко от минута след като влязохме в къщата Фрида вече ме водеше към стаята на Хектор на втория етаж. Нямах време за нищо, освен за съвсем бегъл поглед, съвсем повърхностни първи впечатления — късо подстриганата й бяла коса, силното й, здраво ръкостискане, умората в очите й — и преди да кажа каквото и да било от нещата, които се очакваше да кажа (благодаря за поканата, надявам се, че той е по-добре), тя ме уведоми, че Хектор е буден. Би искал да ви види сега, рече, и в следващия миг аз гледах гърба й, а тя ме водеше нагоре по стълбите. Затова и нямах никакво време да огледам къщата — само забелязах, че беше голяма и просто обзаведена, с много рисунки и картини по стените (може би на Фрида, може би не), — нито пък да мисля за чудноватия човек, който отвори вратата, един мъж толкова дребен, че дори не го забелязах преди Алма да се наведе и да го целуне по бузата. В следващия миг в стаята влезе Фрида и макар да се сещам, че двете с Алма се прегърнаха, не мога да си спомня дали Алма беше с мен, докато се изкачвах по стълбите. Винаги я губя от поглед в този момент. Опитвам се да я намеря в спомените си, но никога не успявам да видя къде е. Щом изкача стъпалата, и Фрида е безвъзвратно изчезнала. Не може да е станало така, но така си го спомням. Винаги когато се виждам как влизам в стаята на Хектор, влизам сам.
Това, което ме порази най-много, струва ми се, беше простичкият факт, че той притежава тяло. Преди да го видя как лежи в леглото, не знам дали изобщо вярвах в съществуването му. Имам предвид в съществуването му като реална личност, така както вярвах, че съществува Алма, така, както вярвах, че съществувам аз; не по начина, по който вярвах, че е съществувала Хелън, или дори Шатобриан. Порази ме откритието, че Хектор има ръце и очи, пръсти и рамене, врат и ляво ухо — че мога да го докосна, че не е продукт на въображението. Толкова дълго бе стоял в главата ми, че беше някак съмнително дали би могъл да съществува някъде другаде.
Костеливите ръце с ръждиви петна по тях; напуканите пръсти и дебелите, изпъкнали вени; хлътналата плът под брадичката; полуотворената уста. Когато влязох, той лежеше по гръб с отвити ръце, буден, но безмълвен, вперил поглед в тавана, сякаш в транс. Но когато се извърна към мен, видях, че очите му са очите на Хектор. Набръчкани страни, набраздено чело, кожеста гуша, сплъстена бяла коса — и все пак разпознах в това лице лицето на Хектор. Бяха изминали шейсет години от времената на мустачките и белия костюм, но онзи Хектор не бе изчезнал напълно. Беше остарял, беше безкрайно остарял, но една частица от него се беше запазила.
Зимър, проговори той. Седнете до мен, Зимър, и загасете лампата.
Гласът му беше слаб и задавен с храчки — избоботени отдалеч въздишки и получленоразделни звуци, — но достатъчно силен, за да разбера какво казва. „Р“-то в края на името ми се чу с лека вибрация и докато се пресягах да изключа лампата на нощната масичка, се запитах дали няма да му е по-лесно, ако продължим на испански. Но след като светлината угасна, видях, че в далечния ъгъл на стаята има втора лампа — лампион с широк абажур от тънка кожа — и че в стола до него седи жена. Тя стана в мига, в който погледът ми падна върху нея, и аз като че лекичко се отдръпнах — не само защото ме стресна, а защото беше съвсем дребна, дребна като мъжа, който отвори вратата. И двамата едва ли имаха метър и двайсет. Стори ми се, че чух смеха на Хектор зад себе си (слабо просвирване, едва прошепнат смях), после жената ми кимна мълчаливо и излезе от стаята.
Коя е тя? — попитах.
Не се тревожете, рече Хектор. Казва се Кончита. Тя е част от семейството.
Просто не я видях, това е. Изненада ме.
Брат й Хуан също живее тук. Те са малки хора. Странни малки хора, които не могат да говорят. Без тях сме за никъде.
Да изгася ли онази лампа?
Не, тя не ми пречи. Не ми блести толкова. Така е добре.
Седнах на стола до леглото и се приведох напред, търсейки възможно най-близката позиция до устата му. Лампата в другия край на стаята бе не по-силна от свещ, но светлината беше достатъчна, за да виждам лицето на Хектор, да го гледам в очите. Над леглото пърхаше блед отблясък, жълтеникаво сияние, преплетено със сенки и с тъмнина.
Винаги е толкова рано, каза Хектор, но не ме е страх. Човек като мене не се дава лесно. Благодаря ви, че дойдохте, Зимър. Не вярвах, че ще го сторите.
Алма беше много убедителна. Трябвало е да я пратите при мен много по-рано.
Разтресохте ми кокаляците, сър. Най-напред не можех да приема това, което сте направили. Сега мисля, че съм щастлив.
Аз нищо не съм направил.
