Написал сте книга. Отново и отново я препрочитах, отново и отново се питах: защо сте избрали мен? Каква беше целта ви, Зимър?
Накарахте ме да се засмея. Това е всичко. Счупихте някаква черупка вътре в мен и след това се превърнахте в моето оправдание да продължа живота си.
Книгата ви не казва това. Отдава почит на едновремешните ми неща с мустака, но за себе си не говорите.
Нямам навика да говоря за себе си. Кара ме да се чувствам неудобно.
Алма спомена някаква страшна скръб, неизразима болка. Ако съм ви помогнал да понесете тази болка, това е навярно най-голямото добро, което съм сторил.
Искаше ми се да съм мъртъв. Изслушах разказа на Алма този следобед и разбирам, че и вие сте се чувствали по същия начин.
Правилно ви е казала тези работи. Аз съм един смехотворен човек. Бог си направи много шеги на мой гръб и колкото повече знаете за тях, толкова по-добре ще разберете филмите ми. С нетърпение очаквам да чуя какво ще кажете за тях, Зимър. Вашето мнение е много важно за мен.
Аз нищо не разбирам от филми.
Но умеете да вниквате в чуждото дело. Четох и онези книги. Преводите ви, каквото сте писали за поетите. Неслучайно сте отделили години на въпроса с Рембо. Разбирате какво означава да обърнеш гръб на нещо. Възхищавам се от човек, който може да мисли по този начин. Това прави мнението ви важно за мен.
Досега сте се справяли без чуждо мнение. Откъде дойде тази внезапна нужда да узнаете какво мислят другите?
Оттам, че не съм сам. Тук живеят и други хора, не трябва да мисля само за себе си.
Доколкото разбрах, вие с жена си винаги сте работили заедно.
Да, така е. Но не трябва да изпускаме Алма.
Биографията?
Да. Книгата, която пише. След като почина майка й, разбрах, че й дължа това. Алма си няма нищичко и ми се стори правилно да изоставя някои от идеите си, за да й дам шанс в живота. Започнах да се изживявам като баща. Можеха да ми се случат и по-лоши неща.
Мислех, че баща й е Чарли Грунд.
Той е. Но и аз съм й баща. Алма е дете на цялото това място. Ако успее да направи живота ми на книга, може би нещата ще й потръгнат. Ако не друго, историята е интересна. Може да е глупава, но не е лишена от интересни моменти.
Казвате, че вече не ви е грижа за вас самия, че сте се отказали.
Никога не ме е било грижа за себе си. Какво ме засяга, ако други разберат за мен? Може би ще ги разсмее. Ето това би било добро постижение — отново да накарам хората да се смеят. Вие сте се разсмели, Зимър. Може и други да започнат да се смеят.
Само загрявахме, тъкмо вече навлизахме във вихъра на разговора, но преди да отговоря на забележката му, Фрида влезе в стаята и ме докосна по рамото.
Мисля, че сега трябва да го оставим да си почине, каза. Можете да продължите с разговора на сутринта.
Беше потискащо да те отрежат по този начин, но не бях в положение да възразявам. Фрида ми беше дала по-малко от пет минути с него, а той вече ме бе завладял, бе ме накарал да го харесвам повече, отколкото си мислех, че е възможно. Ако един умиращ човек може да излъчва такава мощ, казах си, представи си какъв е бил в разцвета на силите си.
Помня, че той ми каза нещо, преди да изляза от стаята, но не мога да се сетя какво. Нещо простичко и учтиво, но точните думи сега ми убягват. Май беше „очаквайте продължението“ или ако не, ще да е било „до утре, Зимър“: банална фраза, която не означаваше нищо особено съществено — освен може би неговата вяра, че той все още има бъдеще, колкото и краткотрайно да е то. Докато ставах от стола, той се пресегна и сграбчи ръката ми. Това си го спомням. Спомням си усещането за ръката му, студена и сякаш ноктеста, и си спомням как си помислих: това се случва. Хектор Ман е жив и в момента неговата ръка ме докосва. Спомням си и как си казах да запомня това докосване. Ако не доживееше до сутринта, това щеше да е единственото доказателство, че съм го видял жив.
След онези първи трескави минути нещата поутихнаха за няколко часа. Фрида остана на втория етаж, седнала на стола, който бях заел аз по време на визитата си при Хектор, а ние двамата с Алма слязохме в кухнята, която се оказа просторно, ярко осветено помещение с каменни стени, камина и разни домакински прибори, които изглеждаха като произведени в началото на шейсетте. Почувствах се добре там, добре ми беше да седя на дългата дървена маса до Алма и да усещам докосването на ръката й на същото място, където само преди миг ме бе докоснал Хектор. Два различни жеста, два различни спомена, насложени един върху друг. Кожата ми бе станала палимпсест от мимолетни усещания, и всеки нов пласт носеше отпечатъка на собствената ми самоличност.
