Докато двете говореха, аз вдигнах поглед и видях, че Хуан се е качил на едно столче пред печката и бърка яйца в тигана. Когато станаха, той ги прехвърли в чиния и я отнесе пред Фрида. Яйцата бяха горещи, жълти и димяха — от синия порцелан се издигаше спирала от пара, сякаш самият мирис на яйцата бе станал видим. Фрида ги погледна за миг, но сякаш не разбра за какво й ги поднасят. Все едно бяха купчинка камъни или ектоплазма, паднала току-що от космоса — но не бяха храна и дори ако ги регистрира като храна, не показа намерение да ги сложи в устата си. Вместо това си наля чаша вино, но отпи само малка глътка и я остави обратно на масата. Много внимателно побутна чашата встрани, после с другата ръка побутна и яйцата.
В лош момент ме хващате, каза ми тя. Надявах се да поговоря с вас, да ви поопозная поне малко, но изглежда това няма да е възможно.
Винаги има утре, казах аз.
Може би, отвърна тя. В този момент мисля само за този момент.
Защо не си легнеш, Фрида, каза Алма. От колко време не си спала?
Не помня. От онзи ден, струва ми се. Нощта преди да тръгнеш.
Сега съм тук, каза Алма, и Дейвид също е тук. Няма нужда всичко да вършиш сама.
Няма, каза Фрида, и не съм вършила всичко сама. Малките наистина много ми помагаха, но трябва да съм на линия, за да разговарям с него. Той е вече твърде слаб, за да говори със знаци.
Иди си почини, каза Алма. Аз ще остана с него. Можем да останем двамата с Дейвид.
Надявам се да не възразяваш, рече Фрида, но ще се чувствам много по-добре, ако останеш тук в къщата тази нощ. Професор Зимър може да спи в старата къща, но бих предпочела ти да си горе с мен. Ако нещо вземе, че се случи. Така става ли? Вече пратих Кончита да постеле леглото в голямата стая за гости.
Няма проблем, каза Алма, но не се налага Дейвид да спи в старата къща. Може да остане с мен.
А! — възкликна Фрида, сварена тотално неподготвена. А професор Зимър какво ще каже за това?
Професор Зимър одобрява плана, казах аз.
А! — възкликна тя отново и за първи път, откакто бе влязла в кухнята, се усмихна. Беше невероятна усмивка, пълна с почуда и изумление, и докато погледът й се местеше ту върху Алма, ту върху мен, усмивката се разширяваше. Мили боже, каза тя, вие двамата май не си поплювате. Кой би помислил?
Никой, канех се да отвърна, но преди думите да излязат от устата ми, звънна телефонът. Беше чудато и неочаквано и понеже се случи веднага след като Фрида каза последните си думи, изглеждаше сякаш имаше връзка между двете събития, сякаш телефонът бе иззвънял моментално в отговор на въпроса. Звънът съсипа настроението безвъзвратно, угаси веселата светлинка, която бе започнала да играе по лицето й. Фрида стана и докато я гледах как върви към телефона (окачен на стената до отворения коридор, пет-шест крачки вдясно), ми се стори, че онзи, който се обажда, ще й каже, че на нея не й е позволено да се смее. Че усмивките не са разрешени в къща, очакваща смърт. Беше откачена мисъл, но това не означаваше, че интуицията ми е погрешна. Преди прекъсването се готвех да кажа „никой“ — и когато Фрида вдигна телефона и каза „ало“, се оказа, че на отсрещната линия няма никой. Ало, каза тя. Кой се обажда? И когато никой не отговори на въпроса й, тя го повтори, после постави слушалката на мястото й. Обърна се към нас и на лицето й беше изписана тревога.
Никой, каза тя. Никой, дявол да го вземе.
Хектор почина няколко часа по-късно, между три и четири сутринта. Когато е станало, двамата с Алма сме спели, голи под одеялата в стаята за гости. Правихме любов, разговаряхме, после пак правихме любов и не съм сигурен кога най-сетне телата ни са се предали. Алма бе пропътувала от единия край на Щатите до другия и обратно за два дни, бе шофирала стотици мили към и от различни летища и все пак се оказа, че е успяла да се изтръгне от дълбините на съня, когато Хуан почукал на вратата ни. Аз не можах. Проспах цялата шумотевица и олелия и в крайна сметка изпуснах всичко. След години наред безсъние и трескави нощи, най-сетне бях способен да спя добре, и то взе, че се случи точно в онази нощ, когато трябваше да съм буден.
Отворих очи чак в десет. Алма седеше на ръба на леглото, милваше ме по бузата и шепнеше името ми тихо, но настоятелно; и даже след като се протегнах и се подпрях на лакътя си, тя изчака още десет-петнайсет минути, преди да ми съобщи новината. Преди това имаше целувки и много интимно обсъждане на моментните ни чувства, после тя ми подаде голяма чаша кафе и едва след като я бях пресушил до дъно, започна по същество. Винаги съм й се възхищавал, че имаше силата и дисциплината да стори това. С това, че не заговори веднага за Хектор, ми казваше, че няма да позволи на историята да ни засмуче в по-нататъшното си развитие. Бяхме започнали своя собствена история и за нея тя беше не по-малко важна от другата — а другата беше целият й живот, целият й живот до мига, в който се срещнахме.
