Книга на илюзиите полностью

Мартин седи зад бюрото в кабинета си на втория етаж. Извръща поглед от пишещата машина и надниква през прозореца, ъгълът на свой ред се обръща, следвайки неговата гледна точка, и виждаме отдалеч и отгоре как Клер върви сама из градината. Изглежда студеният фронт е пристигнал. Тя носи шал и палто, ръцете й са в джобовете, а земята е посипана с тънък слой сняг. Когато камерата се връща към Мартин, той все още гледа през прозореца, неспособен да откъсне очите си от нея. Ново завъртане, нов кадър с Клер, сама в градината. Тя прави още няколко стъпки и ненадейно, без никакво предизвестие, рухва на земята. Ефектът е страховит. Няма залитане или замайване, няма постепенно омекване на коленете. Между две крачки Клер се свлича в пълно безсъзнание и от внезапния, безмилостен начин, по който силите са я напуснали, изглежда сякаш е мъртва.

Следва увеличение откъм прозореца и на преден план излиза неподвижното тяло на Клер. В кадъра нахлува Мартин: тичешком, запъхтян, обезумял. Той се свлича на колене и поема в ръце главата й, търси признаци на живот. Вече не знаем какво да очакваме. Историята е прескочила в друг регистър и минута след като сме се заливали от смях, попадаме насред напрегната, мелодраматична сцена. Най-сетне Клер отваря очи, но е минало достатъчно време, за да сме наясно, че това не е съвземане, а по-скоро отлагане на екзекуцията, знамение за идващи беди. Тя поглежда Мартин и се усмихва. Безплътна усмивка, вътрешна усмивка, усмивката на човек, който вече не вярва в бъдещето. Мартин я целува, после се навежда, вдига я на ръце и я понася към къщата. Изглеждаше наред, казва. Мислехме си, че е просто някакъв малък припадък. Но на следващата сутрин Клер се събуди с висока температура.

Следващият кадър е с леглото на Клер. Мартин се суети наоколо като болногледачка, мери й температурата, тъпче я с аспирин, бърше челото й с мокра кърпа, поднася към устата й лъжица бульон. Нямаше оплаквания, продължава той. Кожата й беше гореща на пипане, но иначе изглеждаше в добро настроение. Не след дълго ме изгони от стаята си. Нареди ми да вървя при разказа си. Предпочитам да седя тук с теб, отвърнах, но Клер се разсмя, направи една уж нацупена физиономия и заяви, че ако не се върна към работата си на мига, то тя ще изскочи от леглото, ще си разкъса дрехите и ще хукне навън съвсем гола. А това не би й се отразило добре, нали така?

Секунда по-късно Мартин седи пред бюрото си и пише поредната страница от своя разказ. Този път звукът е особено интензивен — пръстите се мятат в бесен ритъм, шеметна енергия избухва на тласъци, — но после намалява, почти напълно се стапя в тишината и отново се разнася гласът на Мартин. Връщаме се в стаята. Виждаме поредица от изключително детайлни натюрморти в едър план, каталог на мъничкия свят край леглото на болната Клер: чаша вода, крайчецът на някаква затворена книга, термометър, нощното шкафче и топката на чекмеджето му. Но на следващата сутрин, продължава Мартин, температурата се покачи. Казах й, че днес няма да работя, независимо дали й харесва, или не. Останах при нея няколко часа и в късния следобед тя като че ли започна да се оправя.

Камерата отскача назад и ни показва стаята в широк план. Ето я болната, седи в леглото си и изглежда досущ като предишната жизнерадостна Клер. С престорено сериозен тон чете на Мартин откъс от Кант: … нещата, които виждаме, сами по себе си не са онова, което виждаме… така че ако отпадне нашият субект или субективната форма на сетивата ни, всички качества, всички пространствени и времеви връзки между обектите, та дори самото пространство и време ще изчезнат.