Книга на илюзиите полностью

Камерата се фокусира върху Клер в едър план и сцената избледнява. Преди да се появи следващият образ, чуваме в далечината глухото потракване от пишещата машина на Мартин. Черният екран бавно започва да се разтваря в нова сцена и докато постепенно просветлява, тракането като че ли се доближава към нас, сякаш влизаме отвън в къщата, изкачваме се по стълбите и вървим към стаята на Мартин. Когато образът окончателно идва на фокус, целият екран се изпълва от огромен, плътен кадър с очите на Мартин. Камерата се задържа в това положение два такта и после, когато отново се разнася гласът на разказвача, започва да се отдръпва, разкривайки лицето на Мартин, раменете на Мартин, ръцете на Мартин върху клавишите на пишещата машина и най-сетне Мартин в цял ръст, седнал зад бюрото. Без да спре движението си назад, камерата излиза от коридора и продължава по коридора. За съжаление, казва Мартин, Клер беше права. Наистина я обичах, наистина я желаех. Но как можеш да обичаш някого, на когото нямаш доверие? Камерата спира пред вратата на Клер. Сякаш по телепатична команда, вратата рязко се отваря — и ето че сме вътре, приближаваме се към Клер, която седи пред малкото огледало на масичката и гримира лицето си. По тялото й е прилепнал черен сатенен комбинезон, косата й е вдигната нагоре в хлабав кок, оголвайки врата й. Клер не приличаше на другите жени, продължава Мартин. Беше по-силна от всяка друга, по-дива от всяка друга, по-умна от всяка друга. Цял живот бях чакал да я срещна — и ето че сега, когато се намерихме, бях изплашен. Какво криеше от мен? Каква ли ужасна тайна отказваше да ми съобщи? Една част от съзнанието ми настояваше да се махам — направо да си вдигна чукалата и да си тръгна, преди да е станало твърде късно. Но друга част твърдеше, че това е изпитание. Че ако се проваля, ще я изгубя.

Молив за вежди, очна линия, руж по бузите, пудра, червило. Докато Мартин произнася объркания си, самоизпитателен монолог, Клер продължава да действа пред огледалото, да се преобразява от една жена в друга. Импулсивната хлапачка изчезва, а на нейно място изплува ослепителна, префинена изкусителка от света на кинозвездите. Клер става и се напъхва във впита черна вечерна рокля, мушва крака в чифт обувки със седемсантиметрови токове и вече едва я разпознаваме. Докарала е шеметен вид: хладнокръвна, самоуверена, самото въплъщение на женската сила. С тънка усмивка на устните тя се поглежда за последно в огледалото и излиза от стаята.

Скок в коридора. Клер почуква на вратата на Мартин и казва: Вечерята е готова, Мартин. Ще те чакам долу.

Скок в трапезарията. Клер седи на масата и чака Мартин. Вече е наредила ордьоврите, виното е отворено, свещите са запалени. Мартин влиза мълчаливо. Клер го поздравява с топла, дружелюбна усмивка, но той не обръща внимание. Изглежда нащрек, помръкнал, не съвсем сигурен как би трябвало да се държи.

Гледайки Клер подозрително, Мартин отива до предназначеното за него място, измъква стола и тръгва да сяда. Столът изглежда здрав, но в мига, в който Мартин отпуска тежестта си върху него, той се продънва с пукот. Мартин рухва на пода.

Това е дяволски смешен, съвсем неочакван обрат. Клер избухва в смях, но Мартин изобщо не изглежда развеселен. Проснат по гръб, той си лепва гримаса на уязвена гордост и на обида и колкото повече му се смее Клер (тя не може да се спре, наистина е адски смешно), толкова по-комичен изглежда. Без да каже дума, Мартин бавно се изправя на крака, сритва встрани останките от потрошения стол и придърпва друг на негово място. Този път сяда предпазливо и когато най-сетне се уверява, че този стол е достатъчно здрав, за да го издържи, насочва вниманието си към храната. Добре изглежда, казва. Това е отчаян опит да спаси достойнството си, да преглътне конфузната ситуация.

Клер очевидно е изключително зарадвана от похвалата. Нова усмивка озарява лицето й, тя се навежда към него и пита: Как върви разказът ти, Мартин?