Сега вече Мартин държи в лявата си ръка резенче лимон и се кани да го изстиска върху аспержите. Вместо да отговори веднага на въпроса, той стисва лимончето между палеца и средния си пръст — и сокът пръсва в окото му. Мартин изохква от болка. Отново Клер се залива от смях и отново нашият вкиснат герой ни най-малко не се забавлява. Той топва салфетката си в чашата с вода и започва да бърше внимателно окото си, за да спре смъденето. Изглежда съкрушен, окончателно сломен от тази повторна проява на недодяланост. Когато най-сетне оставя салфетката, Клер повтаря въпроса си.
И така, Мартин, казва, как върви разказът ти?
Мартин вече едва издържа. Заобикаляйки въпроса, той впива поглед право в очите й и пита: Коя си ти, Клер? Какво търсиш тук?
Клер невъзмутимо му се усмихва насреща. Не, казва тя. Първо ти ми отговори на въпроса. Как върви разказът ти?
Мартин изглежда сякаш ще се сопне. Вбесен от уклончивите й отговори, той продължава да я гледа втренчено и не казва нищо.
Моля те, Мартин, настоява Клер. Много е важно.
Мартин с усилие сдържа гнева си и саркастично измърморва встрани — не толкова в отговор на Клер, по-скоро като че си мисли на глас, сам си говори: Наистина ли искаш да знаеш?
Да, наистина искам да знам.
Хубаво… Хубаво, ще ти кажа как върви. Върви… (замисля се за момент)… върви (продължава да мисли)… Ами, всъщност, доста добре върви.
Доста добре… или много добре?
Ами… (мисли)… много добре. Да, бих казал, че върви много добре.
Виждаш ли?
Какво да виждам?
О, Мартин. Разбира се, че виждаш.
Не, Клер, не виждам. Нищо даже не виждам. Ако искаш да знаеш, истината е, че изобщо не знам къде съм.
Горкият Мартин. Едва ли положението е толкова зле.
Мартин й отвръща с крива усмивка. Стигнали са до задънена улица и за момента нямат какво повече да си кажат. Клер пренасочва вниманието си към храната. Яде с очевидна наслада, угажда си на небцето с малки, внимателни хапки от своето собствено произведение. Ммм, казва. Не е лошо. Как ти се струва, Мартин?
Мартин надига вилицата към устата си, но точно преди да поеме хапката, хвърля поглед към Клер, разсеян от тихите въздишки на удоволствие, които излизат от гърлото й; вниманието му се откъсва за кратко от непосредствената задача и китката му се извива надолу с няколко градуса. Докато вилицата продължава пътешествието си към устата му, от хапката се процежда тънка струйка сос и покапва върху ризата му. Най-напред Мартин не забелязва, но когато отваря уста и погледът му най-сетне се връща върху надвисналото парченце аспержи, внезапно вижда какво става. Той отскача назад и изпуска вилицата. Мили боже, възкликва. Пак го направих!
Камерата скача върху Клер (която избухва в смях за трети път) и постепенно я фокусира в едър план. Кадърът наподобява онзи, с който завършваше сцената в спалнята в началото на филма, но докато тогава Клер гледа с безизразно лице как Мартин излиза от стаята, сега лицето й е раздвижено, грейнало от веселие и по него сякаш е изписана почти трансцендентна радост. Спомних си думите на Алма:
Следва дълга тишина и в продължение на двайсет секунди на екрана господства един-единствен нощен образ: луната в небето. Облаци минават бързешком, вятърът свири в дърветата долу, но с тези две изключения пред нас няма нищо друго, освен луната. Това е въздействащ, преднамерен преход; и за броени мигове забравяме комичните жестове от предишната сцена.
