— Бързо! — изкрещя някой, който вероятно беше Уестминстърският херцог, и всички се спуснаха в бяг На Ник не му бе удобно в торбата, болезнено притиснат към гърба на прочутия писател Виктор Юго. Да не говорим, че от време на време торбата заедно с Ник се блъскаше в земята. Още по-неприятното беше, че вътре лежаха няколко парчета дърво, остри винтове и пирони — бяха запалили огъня от дъски за ковчег Ник усети в ръката му да се забива някакъв винт.
Въпреки че бе друсан и клатен, разтърсван и разтрисан при всяка стъпка на похитителите си, Ник успя да напипа винта с дясната си ръка. Върхът му бе остър при допир. В сърцето на момчето просветна надежда. То натисна с винта торбата зад гърба си, завъртя острия край, после го издърпа и направи още една дупка под първата.
Някъде отзад отново се разнесе вой и през главата на Ник мина мисълта, че нещо, което ужасява таласъмите, трябва да е още по-ужасяващо от самите тях, затова за миг спря да мушка с винта. Ами ако падне право в зъбите на някой зъл звяр? Ала поне ако умра, помисли си Ник, ще съм умрял като себе си, с всичките си спомени, ще знам кои са родителите ми, кой е Сайлъс, дори коя е мис Лупеску.
Така че отново се зае да пробива плата с винта, мушкаше и натискаше, докато не направи още една дупка.
— Давайте, приятели! — изкрещя епископът на Бат и Уелс. — Нагоре по стъпалата и сме у дома! Още малко и сме в безопасност в Гулхайм!
— Ура, ваша милост! — извика някой друг, вероятно почитаемият Арчибалд Фицхю.
Сега движението на похитителите му се промени, вече не бе непрекъснат ход напред, а поредица от движения нагоре и напред, нагоре и напред.
Ник завря пръсти в дупките, за да ги разшири достатъчно и да погледне навън. Най-накрая успя да надзърне и видя отгоре страховитото червено небе, а отдолу…
… виждаше пустинята, но сега тя бе на стотици стъпки под него. Зад тях се простираха стъпала, направени за великани, а в дясно бе скалата с цвят на охра. Гулхайм, който Ник не можеше да види, сигурно бе над тях. Вляво имаше стръмен склон. Реши, че трябва да падне надолу, върху стъпалата, и да се надява, че в отчаяния си стремеж да се приберат в безопасност у дома, таласъмите няма да забележат бягството му. Високо в червеното небе видя да се реят нощните призраци.
Зарадва се, че зад него няма таласъми — прочутият писател Виктор Юго беше последен, така че нямаше кой да предупреди за разширяващата се дупка в торбата. Нито да види, ако Ник се измъкне през нея.
Но имаше нещо друго…
Ник се показа през дупката и тогава видя нещо огромно и сиво на долното стъпало, което преследваше таласъмите.
Чуваше гневно ръмжене.
Господин Оуенс имаше един израз, когато се окажеше между две еднакво неприятни неща. Казваше: „Намирам се между чука и наковалнята“. Ник се чудеше какво значи това, тъй като в гробището не беше виждал нито чук, нито наковалня.
Намирам се между таласъмите и чудовището, помисли си той.
В мига, в който мисълта мина през главата му, кучешките зъби захапаха зеблото и го задърпаха, докато платът се разкъса. Момчето се изтърси на каменните стъпала. Огромно сиво животно, подобно на куче, но много по-голямо, ръмжеше над него. Животно беше с пламтящи очи, бели зъби и огромни лапи. Дишаше тежко и гледаше Ник.
Таласъмите спряха и се обърнаха.
— Гръм да ме удари! — извика Уесминстърският херцог — Проклетият цербер хвана момчето!
— Оставете го — каза императорът на Китай. — Бягайте!
— Олеле! — възкликна 33-тият президент на Съединените щати.
Таласъмите се затичаха нагоре по стъпалата. Ник бе убеден, че тези стъпала са изсечени от великани — всяко бе по-високо от него самия. Таласъмите бързаха да спасят кожите си и от време на време спираха само за да направят неприлични жестове на звяра, а може би и на Ник.
Звярът не помръдваше от мястото си.
„Ще ме изяде — помисли си момчето с горчивина. — Много умно, Ник.“ Момчето се сети за дома си в гробището. Вече не помнеше защо изобщо го напусна. Независимо от чудовищното куче, трябваше да се върне у дома. Там го чакаха.
Ник се втурна покрай звяра, скочи на долното стъпало, което бе на повече от метър под него — височина колкото собствения му ръст, приземи се накриво, глезенът му се изви болезнено и момчето падна тежко върху скалата.
Ник чу как звярът тича и скача към него. Опита да се извие настрани и да се изправи на крака, но глезенът го болеше, не успя да се задържи и пак падна — този път през ръба на стъпалото. Полетя от скалната стена в празното пространство — кошмарно падане в бездна, която Ник дори не можеше да си представи…
Докато падаше, бе сигурен, че чу глас да долита откъм звяра. Гласът на мис Лупеску произнесе:
— О, Ник!
Бе като кошмар наяве, кошмар, в който падаш неудържимо и с ужас се насочваш към земята под теб. Главата на Ник можеше да побере само една всепоглъщаща мисъл: „Това голямо куче всъщност беше мис Лупеску“ и „Ще се ударя в скалата и ще се размажа“ се състезаваха коя да обсеби съзнанието му.
