— Мммм, нищо подобно. Я да помисля, мина доста време, откакто не съм ходил натам, но не си спомням някой от погребаните да е особено зъл. Не забравяй, че в миналото са бесели хора дори за кражба на един шилинг. А и винаги се намират хора, които смятат, че животът им е толкова непоносим, че е най-добре да ускорят прехода си към друго ниво на съществуване.
— Тоест, да се самоубият? — попита Ник.
Момчето беше почти на осем години, с големи любопитни очи и изобщо не беше глупаво.
— Точно така — потвърди Сайлъс.
— А получава ли се? По-щастливи ли са, като умрат?
— Понякога да, но в повечето случаи — не. Те са като онези хора, които смятат, че непременно ще са по-щастливи, ако се преместят да живеят на друго място. Но като се преместят разбират, че почти нищо не се е променило. Където и да отидеш, не можеш да избягаш от себе си, Ник. Разбираш ли ме?
— Така ми се струва — отвърна колебливо Ник.
Сайлъс се наведе и разроши косата на момчето.
— Ами вещицата? — продължи да любопитства то.
— Дааа… Самоубийци, престъпници, вещици… Тези, които умират, без да са се изповядали — Сайлъс се изправи, полунощна сянка в здрача. — Много се задълбочихме, аз още не съм закусил, а ти ще закъснееш за уроците си.
В сумрака на гробището се чу приглушено изплющяване на тъмно кадифе и Сайлъс изчезна.
Луната вече изгряваше, когато Ник стигна до гробницата на господин Пениуърт. Уважаемият Томас Пениуърт („Лежи той тук, дорде дочака най-славно възкресение!“) вече го очакваше, очевидно не в най-доброто си настроение.
— Закъсня — отбеляза кисело той.
— Съжалявам, господин Пениуърт!
Учителят неодобрително изсумтя. Предишната седмица бе преподавал на Ник за стихиите и темпераментите, но момчето непрекъснато ги бъркаше. Очакваше днес да го изпитват, но вместо това господин Пениуърт каза:
— Мисля, че е време да отделим няколко дни за практика.
— Така ли? — попита Ник.
— Да, млади Оуенс. Е, как си със Сливането?
Ник се надяваше да не го питат точно това.
— Ами добре — отвърна. — Така де… Сещате се…
— Не, господин Оуенс. Не се сещам. Защо не ми покажеш?
Сърцето на Ник се сви. Той пое дълбоко въздух, стисна очи и с всички сили се опита да се Слее.
Господин Пениуърт изобщо не изглеждаше впечатлен.
— До никъде не я докара, момче. Дори не си близо до истината. Плъзгане и Сливане, момче, така живеят мъртвите. Плъзгай се през сенките! Сливай се с околността! Опитай пак!
Ник опита още по-усърдно.
— Виждаш се ясно като носа на лицето ти — съобщи му господин Пениуърт. — А носът ти е повече от очевиден, както и цялото ти лице, младежо. Както и целият ти! В името на всичко свято, изпразни съзнанието си. Сега! Представи си — ти си пуста алея, ти си отворена врата, ти си нищо, очите не те виждат, умовете не те достигат, там, където стоиш ти, няма нищо и никой.
Ник опита отново. Затвори очи и си представи как се слива с пъстрия камък на стената на гробницата, как от него не остава нищо повече от нощна сянка… После внезапно кихна.
— Ужасно! — въздъхна господин Пениуърт. — Направо ужасно! Мисля, че трябва да поговоря с наставника ти. — Поклати замислено глава и продължи: — Така, а сега ми изброй темпераментите.
Ник неуверено започна:
— Ами… сангвиник, холерик, флегматик… и другото… май беше меланхолик.
Урокът продължи така, докато стана време за граматика и съчинение с мис Летисия Бороус, стара мома („Която не стори никому вреда през целиятъ си животъ. Ти, четящиятъ това, можеш ли да кажеш същото?“). Ник харесваше мис Бороус и уютната й малка крипта, както и това, че лесно я отклоняваше от темата.
— Казват, че в неос… неосветената земя е погребана вещица — поде той.
— Да, скъпи, но не бива да ходиш там.
— Защо?
Мис Бороус го дари с простодушната усмивка, характерна за повечето мъртви.
— Те не са хора от нашата черга — обясни тя.
— Но нали там също е гробище? Значи мога да отида, ако искам?
— Крайно непрепоръчително е, скъпи.
Ник беше послушно дете, но и много любопитно, затова, щом свърши с уроците за нощта, мина покрай пекаря Харисън Уестууд и семейния му паметник на ангел със счупени ръце, но вместо да отиде към неосветената част от гробището се изкачи на хълма. Стигна до мястото, където след един пикник отпреди трийсет години сега се издигаше голямо ябълково дърво.
Ник усвои добре някои уроци. Преди време се натъпка със зелени кисели ябълки — семките им още бяха бели и меки. После няколко дни, докато червата му къркореха болезнено, а госпожа Оуенс го наставляваше какво да не яде, горко съжаляваше за стореното. Сега винаги изчакваше ябълките да узреят и не хапваше повече от две-три на нощ. Миналата седмица изяде и последната ябълка, която беше останала по клоните, но обичаше да идва тук и да размишлява.
Покатери се на дървото и седна на любимото си място в чатала на два клона. Погледна към неосветената земя под него. Луната огряваше буренясалата, обрасла с калина и избуяли треви пустош. Ник се зачуди дали вещицата е стара, дали има железни зъби и къща на кокоши крак, или пък е слаба, с остър нос и лети с метла.
