Стомахът му закъркори и момчето усети, че огладнява. Ех, ако не беше изял всички ябълки, да бе оставил поне една…
Погледна нагоре и му се стори, че вижда нещо. Погледна пак — точно така, над него висеше примамливо един зрял червен плод.
Ник се гордееше с умението си да се катери. Ловко се запремята от клон на клон и си представи, че е Сайлъс, който с лекота се изкачва по висока тухлена стена. Ябълката вече бе на една ръка разстояние, червенината й изглеждаше почти черна в нощта. Момчето бавно се запромъква по клона, протегна се и пръстите му докоснаха съвършената сочна ябълка…
… но така и никога не я опита.
Чу се пукот като изстрел и клонът полетя надолу.
Ник се събуди от силна прорязваща болка. Пред очите му се спусна черна пелена, като при приближаваща буря. Лежеше сред бурените в лятната вечер.
Под него земята бе мека и странно топла. Напипа нещо като топла козина. Беше паднал върху купа трева — точно там, където пазачът на гробището изхвърля окосеното. За негов късмет тревата бе омекотила падането. Въпреки това гърдите го боляха, а кракът му май бе изкълчен.
Ник простена.
— Тихо, тихичко, момченце! — разнесе се глас зад него.
— Откъде дойде? Все едно падна от небето. Що за начин да пристигнеш?
— Бях се качил на ябълката — каза Ник.
— Аха, дай да видя крака ти. Обзалагам се, че е счупен също като клона — хладни пръсти заопипваха левия му крак.
— Не е счупен, изкълчен е, а може би е само навехнат. Имаш дяволски късмет, момче, че си паднал върху купчината. Няма нищо страшно.
— Ох, добре — промърмори Ник. — Обаче ме боли.
После обърна глава, за да види кой говори.
Тя със сигурност беше по-голяма от него, но още не беше съвсем пораснала, и не изглеждаше нито приятелски, нито враждебно настроена. По-скоро беше предпазлива. Имаше интелигентно излъчване, но лицето й изобщо не беше красиво.
— Аз съм Ник — представи се той.
— Живото момче ли? — възкликна тя.
Ник кимна.
— И аз така си помислих — внимателно каза тя. — Чувала съм за теб, мълвата стигна и дотук, до неосветената земя. Как ти викат?
— Оуенс — отвърна той. — Никой Оуенс. Накратко, Ник.
— Ами, здравейте тогава, млади господин Ник.
Ник я огледа от горе до долу. Носеше обикновена бяла риза, косата й беше дълга, с миши цвят, а в изражението й имаше нещо таласъмско — намек за усмивка в ъгълчето на устните, вечно спотаен там, както и да се сменяше изражението на лицето й.
— Самоубийца ли си? — попита Ник. — Или си откраднала шилинг?
— Никога нищо не съм крала — отвърна тя. — Дори и носна кърпичка. Освен това — момичето продължи игриво — самоубийците са ей — там, от другата страна на глоговите храсти, а двамата обесени са до боровинките. Единият правеше фалшиви монети, а другият беше прочут крайпътен крадец, или поне той така твърди, въпреки че мен ако питаш, се съмнявам да е бил нещо повече от обикновен разбойник и скитник.
— Аха — каза Ник. После, докато в ума му се оформяше подозрение, плахо започна: — Казват, че тук е погребана вещица…
Тя кимна.
— Удавена, изгорена и заровена тук без да сложат дори едно камъче да отбележат къде е.
— Била си удавена и изгорена?
Тя седна до него на купчинката окосена трева и постави хладните си ръце върху пулсиращия от болка крак.
— Дойдоха в колибата ми на разсъмване, още не бях се събудила, и ме извлякоха на поляната. Всички крещяха: „Ти си вещица!“ — дебели и току-що умити, розови в ранната утрин като прасета, готови да тръгнат към пазара. После един по един се изправяха и говореха разни неща за прокиснало мляко и окуцели коне. Най-накрая се изправи госпожица Джемайма — най-дебелата и най-розовата, и каза как Соломон Порит вече не й обръща никакво внимание, а все се навърта край пералнята, като муха на мед. Заради моята магия, така каза тя, е станал той такъв и магията трябва да се развали. Затова ме завързаха за позорния стълб и го потопиха в езерото. Казаха, че ако съм вещица, няма да се удавя, няма дори нищо да усетя, но ако не съм, ще се разбере. А бащата на госпожица Джемайма им даде по един грош да държат стълба под мръсната зелена гнилоч много дълго, за да види дали ще се нагълтам с вода.
— И нагълта ли се?
— О, да, дробовете ми се напълниха. Това беше краят ми.
— Аха — каза Ник. — Значи все пак не си била вещица.
Момичето го прониза с малките си, кръгли, призрачни очи и се усмихна криво. Още приличаше на зъл дух, но на красив зъл дух и Ник реши, че не й е трябвала магия, за да примами Соломон Порит, не и с тази усмивка.
