— Кажи на приятеля си, че се порових малко — не буквално, а по-скоро се разтърсих, доста работа отхвърлих — и мисля, че намерих информация. Натъкнах се на нещо скрито. Не мисля, че трябва да го разпространяваме… открих някои неща.
— Какви?
— Виж… да не си помислиш, че съм луд. Доколкото разбрах, убити са трима души. А един — мисля, че е бебе — е останал жив. Не са били трима, а четирима в семейството. Само трима са умрели. Кажи на приятеля си да дойде при мен, всичко ще му разкажа.
— Ще му кажа — отвърна Скарлет.
Когато затвори телефона, сърцето й биеше лудо.
Ник се спусна по тесните каменни стълби за пръв път от шест години. Стъпките му отекваха в залата под хълма.
Слезе до долу и изчака Гибелта да се покаже. Чакаше ли, чакаше, но нищо не се появи, нищо не прошепна, нищо не помръдна.
Той се огледа, без да се притеснява от пълната тъмнина, защото виждаше, както виждат мъртвите. Приближи каменния олтар, издигнат на пода, върху който лежаха чашата, брошката и каменният нож.
Протегна се и докосна острието. Не очакваше да е толкова остро и се поряза.
— ТОВА Е СЪКРОВИЩЕТО НА ГИБЕЛТА — просъска тройният глас, но звучеше по-слабо, отколкото си го спомняше, по-колебливо.
— Ти си най-старото нещо тук — каза Ник. — Дойдох да говоря с теб. Искам съвет.
Мълчание. После:
— НИЩО НЕ ИДВА ПРИ ГИБЕЛТА ЗА СЪВЕТ. ГИБЕЛТА ПАЗИ. ГИБЕЛТА ЧАКА.
— Знам. Но Сайлъс го няма и не знам с кого друг да говоря.
В отговор не дойде нищо, само тишина, която натежаваше от прах и самота.
— Не знам какво да правя — честно каза Ник. — Мисля, че мога да открия кой е убил семейството ми и кой иска да убие мен. Но това означава да напусна гробището.
Гибелта не каза нищо. Пипалца от дим бавно се кълбяха наоколо.
— Не ме е страх от смъртта — продължи момчето. — Просто много хора, които обичам, толкова дълго се грижиха да ме опазят, да ме учат, да ме защитават…
Отново само тишина.
Тогава той каза:
— Трябва да го направя сам.
— ДА.
— Ами това е. Извинявай, че те обезпокоих.
Тогава то зашепна в главата на Ник с глас, който хитро се плъзгаше и промъкваше:
— ГИБЕЛТА БЕ ОСТАВЕНА ДА ПАЗИ СЪКРОВИЩЕТО ДО ЗАВРЪЩАНЕТО НА ГОСПОДАРЯ. ТИ ЛИ СИ НАШИЯТ ГОСПОДАР?
— Не — отвърна Ник.
Тогава в гласа на Гибелта проскимтя надежда:
— ЩЕ БЪДЕШ ЛИ НАШ ГОСПОДАР?
— Страхувам се, че не.
— АКО СИ НАШ ГОСПОДАР, ЩЕ ТЕ ОБВИЕМ ЗАВИНАГИ. АКО СИ НАШ ГОСПОДАР, ЩЕ ТЕ ПАЗИМ И ЗАЩИТАВАМЕ ДО СВЪРШЕКА НА ВРЕМЕТО. НИКОГА НЯМА ДА ТЕ ОСТАВИМ ДА СЕ ИЗЛОЖИШ НА ОПАСНОСТИТЕ НА ТОЗИ СВЯТ.
— Не съм вашият господар.
— НЕ.
Ник усети как Гибелта се извива през съзнанието му.
— ТОГАВА НАМЕРИ ИМЕТО СИ.
След тези думи съзнанието му опустя, стаята бе празна, а Ник остана сам.
Момчето се изкачи се по стълбите внимателно, но бързо. Беше взел решение и трябваше да действа, докато то все още пламтеше в главата му.
Скарлет го чакаше на пейката до параклиса.
— Е? — попита тя.
— Ще го направя. Хайде — отвърна той и двамата тръгнаха рамо до рамо по пътеката към гробищната порта.
На № 33 се издигаше висока къща, подобна на вретено сред терасовидно разположени домове. Беше незабележима сграда от червени тухли. Ник я погледна колебливо, чудеше се дали не му изглежда позната или специална. Но тя бе просто къща като всички останали. Отпред имаше малка бетонна площадка, а едно зелено „Мини“ беше паркирано на улицата. Предната врата някога може би е била яркосиня, но цветът бе избледнял от времето и слънцето.
— Е? — попита Скарлет.
Ник почука на вратата. Първоначално нямаше отговор, после се чу тропот по стълбите, вратата се отвори и разкри малкото антре. В рамката й застана мъж с очила и оредяваща сива коса, който примигна насреща им, после рязко протегна ръка към Ник, усмихна се нервно и каза:
— Ти сигурно си тайнственият приятел на госпожица Пъркинс. Приятно ми е.
— Това е Ник — каза Скарлет.
— Мик ли?
— Ник, с „Н“ — поправи го тя. — Ник, това е господин Фрост.
Ник и Фрост си подадоха ръце.
— Сложих чайника — каза домакинът. — Какво ще кажете да обменим информация на чаша чай?
Ник и Скарлет го последваха по стълбите към кухнята, където той наля три големи чаши чай, а после ги въведе в малък хол.
— Къщата се извисява само нагоре — започна да обяснява господин Фрост. — Тоалетната е на горния етаж, там е и кабинетът ми, а спалните са на последния. С толкова много стълби човек поддържа форма.
Седнаха на голям, крещящо лилав диван („Беше си тук, когато се нанесох“) и отпиваха от чая си.
Скарлет се притесняваше, че господин Фрост ще отрупа Ник с въпроси, но не стана така. Той изглеждаше развълнуван, сякаш е идентифицирал изгубения надгробен камък на някой известен човек и няма търпение да каже на всички. Въртеше се нетърпеливо на стола си, сякаш искаше да им съобщи нещо страхотно и му костваше физическо усилие да не ги засипе веднага с информация.
— И какво открихте? — попита Скарлет.
Господин Фрост започна:
— Ами ти беше права. Наистина това е къщата, в която са били убити онези хора. И… мисля, че престъплението е било… не точно прикрито, но забравено, оставено да потъне в забрава… от властите.
