Ник се усмихна.
— Преди носеше едно такова оранжево палтенце и всеки път, когато видех някъде такъв цвят, се сещах за теб. Предполагам, че вече не го обличаш.
— Не — отвърна тя, — от доста време. Сега ми е твърде малко.
— Да — съгласи се Ник, — разбира се.
— Трябва да се прибирам — каза Скарлет, — но мисля, че мога да мина през уикенда. — Като видя изражението на лицето му, уточни: — Днес е сряда.
— Ще се радвам да дойдеш.
Тя се обърна да си върви, но се спря.
— А как ще те открия следващия път?
Ник отвърна:
— Не се тревожи, аз ще те намеря. Ела сама и аз ще те намеря.
Скарлет кимна и се отдалечи.
Ник се върна през гробището и пое по хълма към гробницата на Фробишър. Не влезе вътре, а се изкачи по стената, като се хващаше и стъпваше по дебелите корени на бръшляна. Така стигна до каменния покрив. Там седна и се замисли, вперил поглед в постоянно движещия се свят отвъд гробището. Спомни си как Скарлет го прегърна и колко спокойно му стана в тази прегръдка, макар да бе само за миг. Мислеше си колко би било хубаво да върви в безопасност извън гробището и колко е добре, че е господар на своя собствен малък свят.
Скарлет каза:
— Много благодаря, но не искам чаша чай, нито шоколадова бисквита.
Господин Фрост се притесни.
— Да ти кажа честно — започна той, — изглеждаш така, сякаш си видяла призрак. Гробището, разбира се, е подходящо място за такава среща. Една моя леля твърдеше, че папагалът й е обладан от духове. Беше червена ара — птицата, не леля ми. Леля ми беше архитект. Така и не разбрах подробности за папагала и за духовете.
— Добре съм — каза Скарлет. — Просто денят беше дълъг.
— Тогава ще те откарам у дома. Да имаш някаква представа какво пише тук? От половин час се мъча да го разгадая.
Той посочи един отпечатък от надгробен камък. Листът лежеше на масичката, затиснат с по един буркан в четирите края, за да е опънат.
— Как мислиш — продължи той, — дали името е Гладстон? Може да е роднина на премиер-министъра… Но нищо друго не мога да разчета.
— Боя се, че и аз — каза Скарлет. — Но ще погледна пак, когато дойда в събота.
— Дали и майка ти ще дойде?
— Каза, че ще ме докара сутринта. После трябва да напазарува за вечеря. Ще прави печено пиле.
— Мислиш ли — попита господин Фрост с надежда, — че може да има и печени картофи?
— Така смятам, да.
Господин Фрост изглеждаше очарован. После каза:
— Не бих искал да я притеснявам.
— На нея й харесва — Скарлет беше откровена. — Благодаря, че ще ме закарате у дома.
— За мен е удоволствие — усмихна се господин Фрост.
Двамата слязоха по стълбите на високия и тесен дом и излязоха през малкото антре.
Пещерите на Дракона в Краков са под хълма Вавел, кръстен на отдавна умрял дракон. Тези пещери са известни на туристите. Под тях обаче има други, за които туристите дори не подозират и затова никога не посещават. Тези пещери се спускат дълбоко в недрата на планината и са пълни с живот.
Сайлъс влезе пръв, следван от сивата грамада на мис Лупеску, която меко стъпваше на четири лапи. Зад тях вървеше Кандар, увита в превръзки асирийска мумия с мощни орлови криле и очи като рубини, хванал под мишница малко прасе.
Първоначално бяха четирима, но изгубиха Харун в една пещера, някъде дълбоко под тях. Ифритът11 бе прекалено самоуверен, като всички от неговата раса, и стъпи в пространство, оградено от три бронзови огледала. Погълна го проблясък бронзова светлина.
За миг Харун се виждаше в огледалата, макар да бе изчезнал от реалния свят. Огнените му очи бяха широко отворени, а устните му се движеха, сякаш им крещеше да внимават и да се махат. Миг след това се стопи без следа.
Сайлъс, който нямаше проблеми с огледалата, покри едното с палтото си и така обезвреди капана.
— Е — каза той, — сега останахме трима.
— И едно прасе — добави Кандар.
— Защо? — попита мис Лупеску с вълчи език през вълчи зъби. — Защо прасе?
— Носи късмет — отвърна Кандар.
Мис Лупеско изръмжа с недоверие.
— Харун имаше ли прасе? — просто попита Кандар.
— Тихо! — изшътка Сайлъс. — Идват! Много са, ако съдя по шума.
— Нека дойдат — прошепна Кандар.
Козината на мис Лупеску настръхна. Тя не каза нищо, но беше готова да ги посрещне и само с усилие на волята се сдържаше да не отметне глава назад и да завие.
— Тук е много красиво — каза Скарлет.
— Да — потвърди Ник.
— Значи цялото ти семейство е било убито? — попита момичето. — А знае ли се кой го е направил?
— Не, поне доколкото ми е известно. Наставникът ми каза само, че убиецът е още жив и че някой ден ще разкаже и останалото, което знае.
— Някой ден?
— Когато съм готов.
— От какво го е страх? Че ще метнеш пушка на рамо и ще тръгнеш да отмъщаваш на човека, убил семейството ти?
Ник я погледна сериозно.
— Ами да! Разбира се, не с пушка, но да… Нещо такова…
— Шегуваш се!
Ник замълча, стиснал устни. После поклати глава и каза:
— Не се шегувам.
Беше ясна, слънчева съботна сутрин. Двамата минаха през входа на Египетската алея, за да се скрият от слънцето под боровете и разрасналата се араукария12.
— Наставникът ти също ли е мъртъв?
— Не искам да говорим за това — каза Ник.
— Дори и с мен ли? Обиди се Скарлет.
— Дори и с теб.
