Той едва успя да се овладее, преди отново да промърмори: „страхотно“. Тя повдигна подноса, който държеше.
— Какво ще кажеш за една закуска?
Не знаеше как го прави, но когато доктор Пейдж му вземаше кръв, не усещаше дори убождането от иглата. Обикновено я забиваше една от помощничките й, но нерядко самата докторка поемаше нещата в свои ръце. Както днес.
Докато кръвта се плъзгаше нагоре по тръбичката, той попита:
— И така, какво научихте за мен?
— Моля? — Доктор Пейдж вдигна глава.
— С тези изследвания, които ми правите. Какво узнахте? Никога не ми казвате нищо. Все още ли притежавам имунитет? Информацията от мен помага ли ви за нещо? Здрав ли съм?
Лекарката запуши епруветката и извади иглата от ръката на Томас.
— Да, много ни помагаш. Колкото повече научаваме за тялото ти, за здравословното ти състояние… Като изучаваме теб и останалите, разбираме накъде да насочим усилията си. Как да открием лечение за болестта. Ти си неоценимо богатство за нас. Всеки един от вас.
Томас се засмя щастливо.
— Нали не ми го казвате, за да се почувствам по-добре?
— Разбира се, че не. Ако успеем да спрем вируса, това ще стане само благодарение на теб и на другите като теб. Трябва да се гордееш със себе си.
— Добре.
— А сега да се качим на велоергометъра. Да видим колко бързо ще накараме сърцето ти да мине сто и петдесет удара. Това е променило драстично всекидневието на хората, установило е връзки в обществото, каквито досега не е…
Мис Ландън, дребна женица с мише лице и идеално равни зъби, описваше въздействието на клетъчните технологии, когато Томас вдигна ръка да привлече вниманието й. Едва успяваше да надмогне досадата си. Всеки знаеше какво е било културното въздействие на клетъчните телефони.
— Да? — погледна го тя, спряла насред изречението.
— Мислех, че ще говорим за изобретяването на равнотранспорта.
— Така ли казах?
— Май така беше. Както и да е, изглежда ми много по-интересно от тази… тема. — Томас се усмихна, за да притъпи жилото в думите си.
Мис Ландън скръсти ръце.
— Кой е учителят тук?
— Вие.
— И кой знае най-добре за какво трябва да се говори всеки ден?
Томас се усмихна отново, макар да не знаеше с каква цел. Харесваше тази жена въпреки досадните уроци.
— Вие знаете.
— Много добре. А сега, както казвах, опитай се да си представиш как се е променил светът, когато изведнъж всички хора са били свързани помежду си с помощта на… Мис Дентън притежаваше търпението на охлюв. Вече трийсет минути Томас анализираше четиресет и осемте блокчета с различна форма на масата пред него. Още не ги бе докосвал. Оглеждаше ги едно по едно, опитваше се да си състави схема. Да се заеме с пъзела по начина, по който го учеха.
— Искаш ли почивка? — попита го тя. — И без това скоро ще е време за следващия урок.
Изглежда, дори нейното търпение имаше свои граници.
— Мога да закъснея. Мистър Гленвил няма нищо против.
Мис Дентън поклати глава.
— Идеята не е добра. Изчерпи ли се времето ти, започваш да действаш прибързано. А още не си готов за подобни действия. Засега разполагаш с колкото искаш време. През следващите няколко дни. Остави на ума си да поработи, представяй си задачата нощем, когато лежиш в леглото.
Томас отмести поглед от блокчетата и се облегна назад.
— Защо трябва да решавам всички тези пъзели? Това не е ли само игра?
— Така ли мислиш?
— Не съвсем, просто предполагам. Но ми се струва, че ми помага да развивам ума си повече от всички други занимания.
Мис Дентън се усмихна, сякаш току-що й бе казал, че е най-умната учителка в цялото училище.
— Точно така е, Томас. Но сега тръгвай за мистър Гленвил. Не бива да го караш да те чака.
Томас се изправи.
— Добре. Ще се видим по-късно. — Той пое към вратата, но спря и се обърна. — Между другото, има седем допълнителни блокчета — те не пасват никъде.
Странно, но усмивката й стана още по-широка.
Тест след тест. Урок след урок. Пъзел след пъзел. Ден след ден.
Месец след месец.
224.9.2/7:30
Почукването на вратата дойде в точното време, може би няколко секунди по-рано. Когато отвори, Томас откри, че в коридора стои непознат мъж. Беше съвсем плешив и не изглеждаше никак доволен, че е тук. Може би дори не му харесваше да е жив. Имаше подпухнали и зачервени очи и намръщеното му лице бе обсипано с безброй бръчици.
— Къде е доктор Пейдж? — оклюма Томас. Макар да ненавиждаше рутината, оказа се, че нарушаването й е далеч по-обезпокоително. — Тя добре ли е?
— Може ли да вляза? — попита учтиво мъжът и кимна към подноса с храна, който държеше. В гласа му нямаше и следа от топлотата на доктор Пейдж.
— Ами… да. — Томас се дръпна встрани и отвори широко вратата.
Непознатият пристъпи вътре и остави подноса на малкото бюро.
— Гледай да изядеш всичко — рече той. — Днес ще ти трябва повечко сила.
Томас никак не хареса тона му.
— За какво? И защо не отговорихте на въпроса ми — какво е станало с доктор Пейдж?
Мъжът се изправи, сякаш за да изглежда по-висок, и скръсти ръце.
— Защо трябва да е станало нещо с доктор Пейдж? С нея всичко е наред. Постарай се винаги да говориш с уважение и почит на по-възрастните от теб.
