Кодът на болестта полностью

— Не им позволявай да го направят с теб! — извика то, като сега се бореше с разперените ръце на Левит. Миньо бе твърде дребен, за да му надвие, ала това явно не го спираше.

— Какво… — Томас преглътна изплашено. — Какво става тук?

— Пъхат разни гадости в главите ни! — извика Миньо, цъклейки се като побъркан. — Казаха, че няма да боли, но лъжат! Ужасно боли! Те са едни лъжливи… — Последната дума остана непроизнесена, тъй като сестрата заби игла в шията на Миньо и инжектира в тялото му нещо. Той се отпусна и рухна на пода. Жените го уловиха за ръцете и го задърпаха обратно по коридора, а краката му се влачеха отзад.

Томас се обърна към Левит.

— Какво са му направили?

Левит изглеждаше все така спокоен и невъзмутим.

— Не се тревожи, това е само реакция на анестезията. Няма нищо страшно.

Изглежда, обичаше да повтаря тези думи.

Томас се колебаеше дали да не побегне. Мислеше за това през цялото време, откакто Левит бе отворил вратата, докато го следваше по коридора и се качваше на този етаж.

„Аз съм страхливец — рече си той. — Изобщо не съм като този Миньо.“

Левит го въведе в помещение, което наистина приличаше на болнична стая. Имаше две легла със завеси. Онова зад дръпнатата завеса бе оправено. Другото отдясно бе скрито зад завесата и Томас едва различи контурите на човешко тяло върху него. В стаята имаше всякаква медицинска апаратура, очевидно последна дума на техниката, както онази, която бе видял в лабораторията. Левит вече се бе изправил до един от мониторите, разглеждаше диаграмите и въвеждаше информация.

Томас насочи вниманието си към спуснатата завеса и леглото зад нея. Левит бе на шест-седем крачки от него, погълнат от това, с което се занимаваше.

„Трябва да видя кой е зад завесата“ — рече си Томас. Не помнеше кога за последен път го бе изпълвала такава решимост.

Вляво от него Левит се бе навел над екрана и четеше някакъв ситен текст. Томас се обърна безшумно. Пристъпи надясно, дръпна завесата и доближи леглото. Там лежеше друго момче с късо подстригана руса коса, затворени очи и дръпнати до брадичката завивки. Миг по-късно Левит се озова до него и дръпна завесата. Сграбчи Томас и го дръпна рязко назад. Но Томас вече бе успял да разгледа момчето. И да забележи две неща.

Първо, също като Миньо, и това момче имаше превръзка над ушите и от едната страна под нея се стичаше кръв.

И второ, видя името на мониторите.

Нют.

Станаха трима.

Знаеше три имена.

224.9.2/8:42

— Какво си мислеше, че правиш? — попита Левит. Той поведе Томас към празното легло. — Трябва да спазваме медицинските указания, да не нарушаваме установените правила за безопасност, да бъдем максимално предпазливи. Не са ли ти ясни тези неща?

Томас едва не се разсмя.

— Не, разбира се — отвърна той, като се постара да не прозвучи подигравателно. Още дори нямаше десет — как би могъл да знае подобни неща?

— Това момче излиза от операция. Състоянието му е нестабилно. Има опасност от инфекция. Поне за инфекция си чувал, нали? — Левит говореше със зловещо спокойствие. — За вируси като изблика?

— Аз съм невъзприемчив за тях — посочи Томас. — Не сме ли тук всички такива? Мунита?

— Повечето от вас… — Левит махна с ръка. — Няма значение. Само… моля те, не минавай пак зад завесата. Разбрахме ли се?

Томас кимна.

— Сега трябва да се заема с подготовката ти. — Левит протегна ръце и се огледа, сякаш се ориентираше в стаята. — Хирургът ще дойде след половин час.

Томас усети, че стомахът му се свива от страх.

— Значи онова момче… Миньо… каза истината? Ще направите нещо с главата ми, така ли?

— Нищо такова няма да правим — заяви Левит, ала спокойствието му този път бе пресилено. Той отвори едно чекмедже и извади тънка нощница. — Чака ни важна работа. Жизненоважна. И пак ти повтарям, това с Миньо бе само реакция на лекарството, което са му дали. Случва се, макар и доста рядко. Обещавам ти, че ще преценим точно твоята доза. — Той млъкна и погледна към Томас. — Виж, ти знаеш какво е заложено. Знаеш, че си невъзприемчив към изблика. Освен това си наясно, че човечеството е в огромна опасност. Прав съм, нали? Знаеш ли всичко това?

Томас имаше само един възможен отговор.

— Да.

— Тогава разбираш защо е толкова важно да ни съдействаш. — Левит му хвърли болничната нощница. — Изучаваме гибелните зони на мунитата, за да открием лек. Ти си муни. И днес ще поставим едно малко устройство в главата ти, за да ни помогне да разберем защо си различен. Само това, нищо повече. Обещавам, че ще се възстановиш бързо и ще си доволен, че можем да следим по-прецизно жизнените ти показатели. Вече няма да се налага да те бодем толкова често! — Той произнесе последните думи с пресилено безгрижие. — Не е толкова страшно, нали?

Томас повдигна рамене и кимна. Мъжът почти го бе убедил, че няма нищо лошо в това да бърникат в черепа на едно дете. Той погледна надолу и откри, че още стиска нощницата.