Даваше си сметка, че разполага само с две неща, за които да се държи: спомените и името си. Едва ли можеха да му отнемат първото, но се опитваха да му вземат второто. От два дни насам го караха да приеме новото си име: Томас. Той отказваше, вкопчил се яростно в шестте буквички, които сякаш се бяха сраснали с плътта му. Когато хората с бели престилки се обръщаха към него с Томас, той не отвръщаше, преструваше се, че не ги чува, сякаш говореха на някого друг. Не беше лесно, когато в стаята имаше само двама души, както се случваше най-често.
Стивън дори не беше навършил пет, ала спомените му от външния свят бяха изпълнени с мрак и болка. А после тези хора го отведоха. Явно се опитваха да го научат, че нещата може да стават само по-лоши, че всеки урок ще е по-труден от предишния.
Вратата избръмча и веднага след това се дръпна встрани. Вътре пристъпи мъж, облечен със зелен комбинезон, който приличаше на бебешка пижама, но за възрастни. Стивън искаше да му каже, че изглежда смешно, ала след последните няколко срещи с тези хора предпочете да запази мнението за себе си. Търпението им започваше да му действа на нервите.
— Томас, ела с мен — рече мъжът.
„Стивън, Стивън, Стивън. Казвам се Стивън.“
Момчето не помръдна. Държеше очите си стиснати и се надяваше, че мъжът не е забелязал как поглежда към вратата при влизането му. Всеки път го навестяваше различен човек. Никой от тях не се държеше враждебно, но и никой не беше дружелюбен. Всички изглеждаха замислени, вторачени в нещо друго, безразлични към момчето в леглото.
Мъжът заговори отново и дори не направи опит да прикрие нетърпението в гласа си:
— Ставай, Томас. Изоставаме с графика, а ми казаха, че ти си един от последните, които отказват новите си имена. Не ме ядосвай, синко. Наистина ли искаш да губиш сили за подобно нещо? След като те спасихме от онова, което те очакваше там?
Стивън се стараеше да не помръдва, ала позата му бе тъй вдървена, че никой не би се излъгал, че спи. Задържа дъх, докато накрая не можеше повече и си пое рязко въздух. Отказа се, претърколи се на леглото и втренчи поглед в непознатия.
— Имаш тъп вид — рече.
Мъжът се постара да се овладее, но не успя и на лицето му се изписа учудване.
— Моля?
Стивън усети, че го изпълва гняв.
— Казах, че изглеждаш глупаво. И по-добре се откажи. Нямам никакво намерение да правя каквото ми нареждате. Още по-малко ще слушам някого като теб, с такава смешна пижама. И не ме наричай Томас. Името ми е Стивън!
Той изговори всичко това на един дъх и се наложи да си поеме набързо въздух, надявайки се това да не развали момента. Да го накара да изглежда слаб.
Мъжът се разсмя и изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото раздразнен. Въпреки това Стивън все още жадуваше да може да хвърли нещо по него.
— Казаха ми, че притежаваш… — Мъжът замълча и погледна в таблета, който държеше. — Миловидно и детинско излъчване. Но засега не виждам и капчица от него.
— Това беше преди да ми съобщят, че трябва да си сменя името — озъби се Стивън. — Името, което ми дадоха мама и тате. Хората, от които ме взехте.
— Да не говориш за бащата, който се побърка? — попита мъжът. — Онзи, който едва не преби майка ти до смърт? И който се влошаваше с всеки изминал ден? За
Стивън се намести в леглото, но не отговори.
Мъжът със зеления комбинезон го доближи и се наведе.
— Виж, ти си все още хлапе. Очевидно си умен. Много умен. И освен това си неподатлив на изблика. Чака ни доста работа с теб.
Стивън долови предупреждението в гласа на мъжа. Това, което следваше, нямаше да е никак добро.
— Ще се наложи да преглътнеш загубата на някои неща и да насочиш мислите си към въпроси, по-важни от твоето съществуване — продължаваше мъжът. — Ако не открием лек до няколко години, човечеството ще загине. Така че,
Мъжът задържа за миг непоколебимия си поглед в очите му, после се обърна и пое към вратата.
Стивън се надигна и го последва.
221.11.28/9:56
Когато излязоха в коридора, Стивън за първи път, откакто бе дошъл, зърна другото дете. Беше момиче. Имаше кестенява коса и изглеждаше малко по-голяма от него. Но беше трудно да прецени, тъй като успя да я зърне само за миг, преди жената, която я водеше, да я вкара в съседната стая. Вратата се захлопна и докато я подминаваха, той успя да прочете надписа върху бялата повърхност: „31 К“.
— Тереза нямаше проблеми с приемането на новото си име — рече мъжът със зеления комбинезон, докато крачеха нататък по мъждиво осветения коридор. — Разбира се, това може да е, Защото е искала да забрави старото.
— И какво е било то? — попита Стивън с престорено любезен глас. Ала в действителност искаше да знае. Ако момичето наистина се е предало толкова лесно, може пък той да продължи да я нарича с предишното й име — нещо като услуга на възможен приятел.
— И без това ще ти е трудно да забравиш своето име — гласеше отговорът. — Не бих искал да товаря паметта ти с още едно.
„Никога няма да го забравя — зарече се Стивън. — Никога“.
