— Няма — извика момчето, разтърсвано от ридания.
— Как ти е името?
— Томас.
— Имаш ли друго име?
— Не. Само Томас.
— Някой наричал ли те е някога по друг начин?
— Не. Само Томас.
— Ще забравиш ли някога името си? Ще използваш ли друго?
— Няма.
— Добре. Тогава ще ти го напомня за последен път.
По-късно той лежеше в леглото, свит на кълбо. Светът отвън бе много далеч и много притихнал. Сълзите му бяха пресъхнали, цялото му тяло бе изтръпнало и само от време на време усещаше неприятни бодежи. Сякаш съществото му бе в плен на непреодолим сън. Представяше си Рандал, седнал отсреща, превърнал гнева и вината си в сила, насочена срещу него, и със зловеща маска на лицето, докато отново и отново му причинява болка.
„Никога няма да забравя — мислеше си той. — Никога, никога не бива да забравям.“
След което, отново и отново повтаряше в ума си познатата фраза. И макар да не знаеше точно какво, нещо му се струваше различно.
„Томас. Томас, Томас. Името ми е Томас.“
222.2.28/9:36
— Стой неподвижно, ако обичаш.
Докторът не беше зъл, ала не беше и мил. Просто си вършеше работата, професионално, стоически. Не беше от тези, които ще запомниш: на средна възраст, среден на ръст, със средно телосложение и къса черна коса. Томас затвори очи и почувства леко убождане, после иглата се плъзна във вената му. Странно, че се боеше от този момент, всяка нова седмица, а всичко приключваше за секунди, последвано от нахлуващия в тялото му хлад.
— Видя ли? — попита докторът. — Не болеше, нали?
Томас поклати глава, но не отговори. След историята с Рандал му беше трудно да говори. Трудно му беше да спи, да се храни и почти всичко друго. Едва през последните дни започна да го преодолява, малко по малко. Всеки път, когато в съзнанието му примигваше споменът за предишното му име, той се опитваше да го изтика нейде в дълбините на съзнанието си, само и само да не преживява наново мъченията. И името Томас вършеше работа. Нямаше друг избор.
Кръв, толкова тъмна, че изглеждаше почти черна, пое нагоре по тънката тръбичка от ръката му към епруветката. Не знаеше за какво го изследват, но това бе само една от многото проби и тестове — някои всекидневни, други веднъж седмично.
Докторът спря системата и запуши епруветката.
— Добре, това е достатъчно за кръвния тест. — Той извади иглата. — А сега да те поставим на сканиращата машина и да погледнем още веднъж какво става с мозъка ти.
Томас замръзна, внезапно парализиран от тревога. Винаги го завладяваше, когато някой споменеше мозъка му.
— Успокой се, де — рече докторът, забелязал, че се напряга. — Правим го всяка седмица. Съвсем рутинно е — няма от какво да се плашиш. Трябва да направим няколко снимки за активността на мозъчните функции. Ясно?
Томас кимна и за миг затвори очи. Плачеше му се. Пое си трескаво дъх и преглътна сълзите. Изправи се и последва доктора в другото помещение, където имаше масивна машина, наподобяваща гигантски слон, с тръба в центъра и тясно легло, с което да се мушне вътре.
— Лягай.
Това беше четвъртият или петият път, в който Томас го правеше, и нямаше никакъв смисъл да се противи. Той се изтегна по гръб на леглото и се загледа в светлините на тавана.
— И помни — продължи с наставленията докторът. — Не се плаши от тракането на машината. Всичко е нормално. Всичко е част от играта.
Чу се изщракване, после машината изстена и леглото с Томас се хързулна в отвора.
Томас седеше на чина, единственият ученик. Пред него стоеше учителят, мистър Гленвил — грубоват, посивял мъж. Беше плешив, с гъсти рунтави вежди, които сякаш бяха изсмукали силите на всички останали фоликули в тялото му. Вървеше вторият час след обяда и Томас бе готов да се раздели най-малко с три от пръстите на краката си стига да му позволят да се излегне на пода тук, в стаята, и да поспи. Само пет минути.
— Помниш ли за какво говорихме вчера? — попита мистър Гленвил.
Томас кимна.
— За ОВИИ.
— Така, правилно. И какво означава това?
— Опит за възстановяване на информацията след слънчевите изригвания.
Учителят се усмихна с нескрито задоволство.
— Много добре. А сега…
Той се обърна към дъската и написа:
— К… С… С… Това е съкращение на Коалиция за спасяване на света. Пряк резултат от ОВИИ. Веднага щом се свържат с колкото се може повече страни, съберат представители и прочее, могат да се заемат с ужасяващите последствия, предизвиквани от слънчевите изригвания. И докато първата организация се занимава с преценката на всички последствия от слънчевите изблици и какво е пострадало от тях, КСС се мъчи да оправи нещата. Скучно ли ти е, синко?
Томас се сепна. Не беше забелязал кога главата му е клюмнала.
— Извинявайте — рече, докато търкаше очи — Съжалявам, ОВИИ, КСС, разбрах.
