— Как си, Чък? — попита тя. — Днес пращаха ли те вече в стаята ти?
— Не, госпожо — отвърна той и запърха с мигли. — Аз съм истинско малко ангелче, както винаги.
— Предполагам. — Тя се пресегна през Томас и ощипа Чък по крака. Той извика от болка и скочи от стола, разтърквайки болезненото място.
— Не е смешно! Не е смешно — повтаряше, докато скачаше.
— Това е, защото ми открадна варените яйца от подноса, докато отидох за още сок — заяви тя, вдигайки обвинително вежди. — Знаеш колко обичам варени яйца.
— Какво? — ококори се малчуганът и погледна Томас. — Как можа… Това момиче чете мисли.
— Не се забърквай с Тереза — предупреди го Томас и поклати глава, сякаш изпитваше благоговение пред нейните способности. — Синко, ако трябва да научиш едно нещо от мен в тоя живот, нека бъде това. Не си играй с Тереза.
— Ела тук, варено яйце такова. — Тереза скочи и погна Чък из стаята, опитвайки се да го задуши в прегръдките си. Въпреки че обичаше да се закача с нея, момчето никак не харесваше тази част от играта. Томас се облегна на стола, наслаждавайки се на всяка секунда от сцената.
„Ами да — помисли си. — Ето че пак се чувствам добре.“
230.03.14/6:03
Пореден ден за прехвърляне.
Името на момчето беше Зарт и беше негов ред да влезе в Кутията. На Тереза бяха възложили да определи времето за прехвърляне. Тя разговаря със Зарт предния ден, сетне той премина през заличителя. Сега Томас го гледаше — излегнат в безсъзнание на количката. Не знаеше с какво упояват момчетата, преди да ги вкарат в лабиринта, но сигурно упойката можеше да повали и носорог.
Той погледна към Тереза и тя му се усмихна. Намираха се в асансьора заедно с доктор Пейдж, две сестри и Чък. За пореден път Томас бе успял да убеди доктор Пейдж да вземе своя любимец със себе си. Момчето обожаваше да се откъсва от всекидневната рутина и уроците. С всеки изминал ден Томас се убеждаваше все повече, че не бива да скрива от Чък какво го очаква, че ще е най-добре да подготви ума му, въпреки че повечето от това щеше да остане на подсъзнателно ниво.
Кабината бръмчеше равномерно, докато се спускаха в подземията на комплекса. Никой не проговори по време на пътуването им, дори Чък, което си беше цяло чудо. Томас се рееше в мислите си.
„Какво ли ще изпитва?“ — чудеше се той. Колко ли странно е да се събудиш лишен от спомените си? Доктор Пейдж му бе обяснявала много пъти как се прави, но сега за него по-важният въпрос бе какво ли би чувствал? Ето кое би искал да узнае. Да разполагаш с напълно непредубедена картина на света, картина, от която е изтрито всичко, което е имало значение. Приятели, семейство, познати места. Едновременно невероятно и ужасно.
Асансьорът издаде мелодичен звън и те пристигнаха. В подземието. Томас усети, че сърцето му се разтуптява. Тъкмо тук се бе срещал с приятелите си допреди седмици. Тук се бе превърнал от самотно и нещастно хлапе в сравнително щастлив човек с приятели.
Вратите се разтвориха и санитарите изтикаха количката в коридора. Томас потърси с очи Тереза, докато излизаха след доктор Пейдж. Чък крачеше отзад, ококорил очи от нетърпение да види какво ще последва. По нищо не си личеше да се притеснява от непознатото.
Колелата на количката потракваха по плочките на пода докато вървяха по дългия коридор към Кутията.
— Какво сте се умълчали? — наруши тишината Чък. От време на време се налагаше да подтичва, за да се изравни с тях.
— Ами все още не е пукнала зората — отвърна Тереза. — И не сме закусвали.
— Нито сме пили кафе — добави доктор Пейдж в една от редките си прояви на закачливост. — Бих убила скръбник с голи ръце за чаша кафе.
Томас и Тереза се спогледаха учудено. Доктор Пейдж току-що се бе пошегувала. Може би идваше краят на света.
„Това ме плаши“ — призна Тереза.
„Кое те плаши?“ — попита той.
„Идеята за лабиринта. За прехвърлянето на хора. Но също така ме вълнува. Понякога завиждам на момчетата в Езерото, Да, животът им е доста труден, но и се забавляват.“
Томас повдигна рамене, преструвайки се, че никога не му е хрумвала подобна мисъл. Но истината бе, че напоследък доста често мислеше за това.
„Не зная — отвърна. — Нали си даваш сметка, че психолозите няма да ги оставят още дълго да се забавляват и веселят.“
Тереза не отговори. Известно време крачеха мълчаливо по коридора.
„Съвсем скоро положението ще се сговняса“ — рече накрая. Бяха стигнали високите двойни врати, които водеха към Кутията. Въпреки всички сложни апаратури и техника, с които разполагаше комплексът на ЗЛО, тъкмо тази част беше лишена от каквато и да било представителност. Кутията представляваше голяма прашна кабина на дъното на шахта, извеждаща в Езерото, и бе свързана с помощта на вериги и скрипец с масивния капак на повърхността. Вълшебен асансьор към един прекрасен нов свят.
Томас потрепери при мисълта какво ли е да се събудиш в черна кутия от метал, напълно лишен от спомени. Сигурно преживяването бе ужасно.
