— Ето ни и нас — обяви доктор Пейдж и изтика количката до сребристата стена. — Зная, че през последните няколко седмици прехвърлихме доста опитни екземпляри в лабиринта, тъй като психоекипът се нуждае от поле за работа, но след Зарт нещата ще се поукротят. Ще пращаме само по едно момче в Езерото веднъж седмично, в един и същи ден и час. Като по часовник. Освен ако не настъпят промени.
„Винаги си оставят отворена вратичка, нали?“ — попита Томас.
„И още как.“ — По някакъв начин Тереза успя да проектира в съзнанието му лицето си с изплезен език и ококорени очи. Изглеждаше глупаво, ала същевременно бе най-подходящият отговор.
Санитарите спряха при Кутията, която бе висока близо три метра. Един от тях отиде в ъгъла и домъкна оттам тежка метална стълба.
— Къде е вратата към това нещо? — попита Чък, докато оглеждаше обшивката, по която не се виждаха никакви шевове или цепнатини. Никой не отговори, докато той заобикаляше металния контейнер, за да се появи от другата му страна.
— Само гледай — предупреди го Тереза, без да крие презрението си.
— Не е нещо, което ще наречеш величествено — присъедини се към нея Томас.
— Нямам търпение! — възкликна радостно Чък. Понякога Томас си мислеше, че е напълно лишен от чувство за хумор.
— Добре — намеси се доктор Пейдж. — Да го пращаме горе. Всичко би трябвало да е нагласено. От командната зала съобщиха, че са готови.
Санитарите хванаха Зарт — единият под мишниците, другият за краката, и го вдигнаха от количката. След това се изкачиха бавно и внимателно по стълбичката, която заскърца под увеличеното тегло. После настъпи момент на объркване, тъй като санитарят, който прикрепяше Зарт през гърдите, се опита да го прехвърли през ръба. Накрая успя да го задържи подпрян там, докато чакаше втория санитар да прехвърли краката.
„Ама че несръчно — рече Томас на Тереза. — Не можаха ли да измислят някой по-добър начин? Пъхнаха импланти в мозъците ни, разполагат с равнотранс, с миниатюрни насекомоподобни роботи с камери. И това ли е, което измайсториха тук…“
Той млъкна, когато санитарите внезапно изпуснаха тялото, и Зарт изчезна от погледа им и тупна на пода на Кутията, а звукът отекна чак във високия таван. Чък се изкикоти, но после се огледа засрамено, а доктор Пейдж го изгледа строго.
— Извинете — смотолеви малчуганът.
— Той добре ли е? — попита доктор Пейдж и в гласа й се долови раздразнение. Двамата санитари се наведоха през ръба и огледаха Зарт.
— Изглежда добре — съобщи единият. — Свил се е на кълбо. Спи като бебче.
— Защо не поставят врата отстрани на Кутията? — попита Чък със сладък гласец, за да прикрие яда си. Все едно питаше: Как може да сте толкова глупави?
— Всичко, което правим, си има причина — изтъкна Пейдж, ала думите й не прозвучаха убедително. Дали пък не се опитваше да се пошегува? — Хайде, да идем да видим прехвърлянето.
— Какво ще стане сега? — любопитстваше Чък, докато се връщаха по пътя, по който бяха дошли. — Той кога ще се събуди?
Доктор Пейдж отговори:
— След около час. Веднага щом дойде на себе си, ще започнем симулираното пътуване нагоре и наблюдението. През следващите няколко дни сигурно ще станем свидетели на нови и интересни поведенчески модели.
Настроението й се променяше бързо, в тона й се долавяше вълнение.
— Страхотно — каза Чък.
Продължиха по коридора.
Томас и Тереза се върнаха в стаята за наблюдение. Бяха оставили Чък в неговата стая, тъй като не искаха да присъства на ужасните моменти от събуждането без памет. Нямаше смисъл да му показват отсега какво го очаква.
Докато гледаха, и двамата се опитваха да си представят какво ли е в действителност. Зарт се събуди в мрака и камерите в Кутията проследиха движенията му. В началото не промълви нито дума и се въртеше в металния сандък като пиян. Но после осъзна всичко. Загубата на памет, странното място, движенията, звуците. Изпадна в паника и заблъска стените с юмруци, крещейки:
— Помощ! Помогнете ми!
Истерията го държа още известно време, докато разкървави ръцете си от блъскане. После рухна на пода и седна, притеглил колене към гърдите си. В началото по бузите му се търкулваха отделни сълзи, но скоро се чуха хлипания и раменете му се разтресоха.
Кутията спря и тишината, която се възцари в нея, бе напрегната като задействана бомба. Зарт едва не подскочи, когато таванът неочаквано се отвори със скърцане. Светлината, която нахлу през процепа, го заслепи. Той притисна ръце към очите си, претърколи се по корем и изпъшка.
Дочу шум от стъпки, шепот и тих смях, идващи от небето. Най-сетне събра смелост и надзърна през сплетените си пръсти. Видя квадрат от светлина и силуетите на трийсет момчета, скупчени и гледащи надолу. Някои от тях си проправяха път с лакти, сочеха го и се подхилкваха.
Спуснаха му въже и завързаната на долния край примка опря в пода до него. Издърпаха го, прекатуриха го през ръба на Кутията и го изправиха на крака. Три от момчетата го отупаха от прахта, удряйки го по-силно, отколкото бе необходимо, но смехът и закачките им му действаха успокояващо. Все едно стари приятели приветстваха изгубена душа.
