Kolekcionerut na kosti полностью

-      О, със сигурност правят. Искаш ли да ти кажа какво правят? Вече съм специалист в тази област. Трансплантират ембрионална нервна тъкан в увредената, за да предизвикат регенерация на аксоните. - Сложните понятия излязоха с го­ляма лекота от устата му. - Засега няма задоволителни ре­зултати. Някои лекари използват химически стимулатори на регенерацията. Никакъв резултат. Не и при висшите орга­низми. При нисшите има доста добър ефект. Ако бях жаба, вече щях да скачам.

-      Значи има учени, които работят по проблема.

-      Има. Ама от тридесет години не са постигнали нищо.

-      Щом смятат, че може да открият нещо, сигурно има някаква надежда.

Райм се изсмя. Добра логика.

Сакс тръсна гъстата си червена коса.

-      Ти си полицай. Самоубийството е незаконно.

-      И смъртен грях също. Индианците дакота вярват, че духът на самоубиеца ще обикаля вечно около дървото, на което се е обесил. Това спряло ли е самоубийствата? Не

-      Слушай, Райм. Ето последния ми аргумент. - Сакс кимна към Бъргър. - Ще го отведа и ще го хвърля зад решет­ките. Опровергай ме, ако можеш.

-      Линкълн... - изстена уплашено лекарят.

Сакс го хвана за рамото и го поведе към вратата.

-      Не! - изхленчи Бъргър. - Недейте.

Когато Сакс посегна да отвори, Райм извика:

-      Сакс, преди да го направиш, отговори ми на един въп­рос.

Тя спря, с ръка на дръжката.

-      Само на един въпрос.

Тя се обърна.

-      Ти някога имала ли си желание да се самоубиеш?

Сакс отключи шумно.

-      Отговори ми - настоя той.

Тя не отвори вратата. Остана с гръб към него.

-      Не, никога.

-      Щастлива ли си?

-      Като всички.

-      Никога ли не си изпадала в депресия?

-      Не твърдя такова нещо. Но не съм искала да се само­убивам.

-      Каза, че обичаш да караш кола. Такива хора обикно­вено обичат да карат бързо. Ти също, нали?

-      Да, понякога.

-      С колко най-много си карала?

-      Не знам.

-      Над сто и двадесет?

Тя се усмихна презрително:

-      Естествено.

-      Над сто и петдесет?

Тя вдигна палец нагоре.

-      Сто и шейсет? Сто и осемдесет? - попита той, като се усмихваше учудено.

-      Двеста петдесет и два.

-      Ихаа, Сакс, впечатлен съм. Добре, като караш тол­кова бързо, не си ли помисляш, че някой път, по някаква случайност, може да ти се случи нещо? Да ти се счупи ос или нещо друго, да спукаш гума, на пътя да има локва мас­ло?

-      Нямаше голяма опасност. Да не съм луда?

-      Нямало голяма опасност. Но като караш със скорост­та на витлов самолет, все пак има опасност, нали?

-      Сега да ме поучаваш ли си решил?

-      Не. Замисли се. Като караш толкова бързо, трябва да имаш предвид, че може да катастрофираш, нали?

-      Може би.

Бъргър нервно въртеше костта в ръцете си.

-      Значи си била в такава ситуация. Знаеш какво искам да кажа. Знаеш разликата между риска да умреш и сигурност­та, че ще умреш. Разбираш ли, Сакс, тази граница се преми­нава много лесно. И тогава ти остава само една крачка, за да се присъединиш към мъртвите.

Сакс наведе глава, червената ѝ коса напълно закри лицето ѝ.

-      Като заговорихме за мъртвите - прошепна той с надеж­дата Сакс да не си тръгне, преди да е успял да я разколебае, - усещам, че тук нещо те притеснява. Колко ти се иска да отидеш при тях? Май малко повече от нормалното. Много повече.

Тя не отговори. Райм усети, че още малко и ще проник­не в душата ѝ.

Сакс се обърна гневно към Бъргър. Хвана белезниците:

-      Хайде, да вървим.

-      Разбираш ме много добре, нали? - извика Райм.

Тя спря отново.

-      Понякога... се случва нещо, Сакс. Понякога не можеш да бъдеш такава, каквато искаш да бъдеш, не можеш да по­лучиш, каквото искаш да имаш. Животът се променя. Поня­кога съвсем малко, понякога много. И понякога просто не си струва труда да се опитваш отново да го наредиш.

Сакс и Бъргър стояха мълчаливо и неподвижно до вра­тата. В стаята настана абсолютна тишина. Тя се обърна и погледна Райм в очите.

-      Смъртта е избавление от самотата - каза той. - От страха. От безпокойството.

Сега той гледаше изкривените ѝ пръсти точно както тя бе гледала безжизнените му крака.

Сакс пусна белезниците на Бъргър и се приближи до про­зореца. По бузите ѝ проблеснаха сълзи, на жълтата светлина на уличните лампи.

-      Сакс, уморен съм - продължи Райм с искрен глас. - Нямаш представа колко съм уморен. Знаеш колко е трудно да започнеш нов живот. С цяла планина от... мъчителни дей­ности. Да се къпеш, да ядеш, да говориш по телефона, да се обличаш, да си чоплиш носа... И още куп други.

Райм замълча. След дълго мълчание Сакс заговори:

-      Ще ти предложа една сделка.

-      Каква?

Тя кимна към таблицата на стената:

-      823 е отвлякъл малко момиченце с майка му... Помог­ни ни да ги спасим. Само тях. Ако ни помогнеш, ще те оставя един час насаме с него - кимна към Бъргър. - Ако обещае, че след това ще се махне от града.

Райм поклати глава:

-      Сакс, ако получа друга криза и загубя способността да говоря...