Kolekcionerut na kosti полностью

-      Вижте доклада, формулата. Това е амфибол. Силици­ев двуокис. Азбест. Не разбирам защо му е на Перети да го праща на фБР. И така. Намираме азбест по трасето на же­лезницата, където няма как да е попаднал. И имаме болт със силно ръждясала глава, но абсолютно чиста резба. Значи е стоял някъде доста дълго време и едва наскоро е бил отвит.

-      Може да е излязъл от пръстта, докато е копал гроба - предположи Банкс.

-      Не. В центъра на града основната скала е близо до повърхността, което означава, че и подпочвените води са на малка дълбочина. Почвата между Тридесет и четвърта и Харлем съдържа достатъчно влага, за да окисли желязото за бро­ени дни. Ако беше лежал под земята, болтът щеше да е на­пълно ръждясал, а не само главата. Не, бил е отвит отнякъ­де, занесен на сцената на престъплението и оставен нарочно. И този пясък... Хайде, какво ще прави бял пясък покрай же­лезопътната линия в централен Манхатън? Почвата там съ­държа каолин, тинести наноси, гранит и глина.

Банкс отвори уста, но Райм го прекъсна още преди да заговори:

-      Какво правят всички тези улики заедно? О, убиецът се опитва да ни каже нещо. Мога да се обзаложа. Банкс, как­во стана с вратата към тунела?

-      Прав бяхте. Открихме вход на около тридесет метра на север от гроба. Вратата е разбита отвътре. Бяхте прав и за следите. Никакви. Също не се виждат и следи от гуми.

Снопче мръсен азбест, болт, скъсан вестник...

-      Местопрестъплението? - попита Райм. - Отцепен ли е районът?

-      Освободен е.

Линкълн Райм, инвалидът с мощни дробове, издиша шумно, отвратен:

-      Кой е допуснал тази грешка?

-      Не знам - отвърна неубедително Селито. - Може би началникът.

Перети, ясно.

-      Значи ще трябва да се задоволим с каквото имаме.

Каквито и улики имаха за похитителя или за бъдещите му намерения, те бяха или в доклада, или загубени завинаги, смачкани от полицаи, зяпачи и железопътни работници. Под­готвителната работа - отцепване на района около местоп­рестъплението, разпитване на свидетели, оглеждане за ули­ки, стандартна детективска работа - бе извършена през пръс­ти. На местопрестъплението трябва да се работи светкавич­но. И Райм бе уволнил доста техници, които не действаха достатъчно бързо за изискванията му.

-      Перети лично ли се зае със сцената?

-      Перети с пълен детективски екип.

-      Пълен екип ли? Какво означава „пълен екип“?

Банкс отвърна:

-      Осем фотографи, четирима специалисти по отпечатъ­ци. Осем детективи. Един съдебен лекар.

-      Осем детективи?

Правени са изследвания върху работата над местопрестъпления. Най-ефективният екип за убийство се състои от двама души. Когато човек е сам, може да пропусне нещо, когато са трима или повече, пропускат много повече неща. Линкълн Райм винаги бе работил на местопрестъпленията сам. После пускаше специалистите по отпечатъци и фотог­рафите, но винаги обхождаше мястото сам.

Този Перети! Райм бе назначил младия син на богат по­литик преди седем-осем години и той се беше проявил като добър детектив. Оглеждането на места на убийства се смята за много престижна работа и за нея се чака доста дълго вре­ме. На Райм му доставяше перверзно удоволствие да разко­лебава кандидатите, като им показва „семейния албум“ - снимки на някои особено отвратителни убийства. Някои по­лицаи пребледняваха, други се захилваха объркано. Трети му връщаха албума с вдигнати вежди, като че да попитат: „Е, и?“ Точно тези назначаваше Линкълн Райм. Перети бе един от тях.

Селито му беше задал някакъв въпрос. Гледаше го нас­тойчиво. Повтори:

-      Ще поработиш с нас над случая, нали, Линкълн?

-      Да работя с вас? - Райм се изсмя. - Не мога, Лон. Не. Само ти подхвърлям няколко идеи. Това ти стига. Том, пови­кай Бъргър.

Вече съжаляваше, че отложи срещата си с лекаря. Може би все още не беше късно. Мисълта да изчака още един или два дни му бе непоносима. Понеделник... Не искаше да уми­ра в понеделник. Струваше му се прекалено делнично.

-      Кажи вълшебната думичка.

-      Том!

-      Добре - младият болногледач вдигна ръце в знак, че се предава..

Райм хвърли поглед към масичката, където бяха стояли бутилката, шишенцето и найлоновият плик - толкова близо, но както всичко останало, извън обсега му.

Селито вдигна телефона, вирна глава, когато от другата страна на линията му отговориха. Представи се. Часовникът на стената показваше дванадесет и половина.

- Тъй вярно - прошепна страхопочтително детективът. „Говори с кмета“ - предположи Райм. - За отвличането на летище „Кенеди“. Говорих с Линкълн Райм... Тъй вярно, има някои идеи.

Детективът се приближи до прозореца, загледа соколи­те и се опита да обясни необяснимото на човека, който уп­равляваше най-тайнствения град на планетата. Затвори и се обърна към Райм:

-      Кметът и началникът искат да се заемеш, Линк. Мо­лят те. Самият Уилсън.

Райм се изсмя:

-      Лон, огледай се. Погледни мен! Приличам ли ти на човек, който е в състояние да води разследване?

-      Обикновено разследване, не. Но този случай не е мно­го обикновен, нали?