Kolekcionerut na kosti полностью

Продължиха бавно напред. Сакс духна в пръстите си, стиснали пистолета, за да ги изсуши от потта, и внимателно заоглежда дървените колове, сенките и ръждясалите маши­ни, които танцуващата светлина на прожектора осветяваше.

Никакви следи от обувки.

„Разбира се. Твърде е хитър.“

„Но ние също сме хитри“ - прозвучаха думите на Лин­кълн Райм в ушите ѝ. Тя му заповяда да мълчи.

По-бавно.

Още два метра. Спря. Пак тръгна бавно. Опитваше се да не обръща внимание на писъците на момичето. Отново го почувства - сякаш някой я наблюдава, като че някой я дър­жи на прицел. Бронираната жилетка нямаше да я спаси от куршуми с изместен център на тежестта. Много престъпни­ци ги използват - рана в крака е също толкова смъртоносна, колкото попадение в сърцето. И много по-болезнена. Ник ѝ беше разказвал как тези куршуми рикошират из тялото като топче за пинг-понг и разкъсват органите. Един от партньо­рите му бе издъхнал така в ръцете му.

„Отгоре и отзад...“

Като се сети за Ник, спомни си как една нощ, когато лежеше върху мощните му гърди и наблюдаваше изящния профил на лицето му, той ѝ разказа за една операция по осво­бождаване на заложници: „Ако някой ти е направил клопка, почти винаги те дебне отгоре и отзад...“

-      Мамка му! - Сакс се приведе, извъртя се внезапно и насочи пистолета към тавана, готова да изстреля целия пъл­нител.

-      Какво? - прошепна лекарят. - Какво има?

Отзад нямаше никого.

-      Нищо. - Сакс си пое дълбоко въздух и се изправи.

-      Не правете повече така.

Над тях нещо изтропа.

-      Боже! - изпищя отново лекарят. - Страх ме е.

„Ама че женчо - помисли си Сакс. - Личи му, понеже изказва моите мисли“

Сакс спря:

-      Насочете фенера натам. Напред.

-      О, свети Боже...

Сакс най-сетне разбра какво означават космите, наме­рени на мястото на предишното убийство. Спомни си какви погледи си бяха разменили Селито и Райм. Ясно им беше какво е замислил убиецът. Райм знаеше на какво е подложе­на жертвата - и въпреки това бе забранил на полицаите да влязат. Омразата ѝ към него стана още по-голяма.

Пред тях, на пода, в локва кръв се гърчеше пълничка де­войка. Погледна светлината с мътни очи и изгуби съзнание. Точно когато един огромен черен плъх - с големина на котка - полази по корема ѝ, привлечен от дебелата ѝ шия. Оголи мръс­ните си зъби, за да отхапе парче от брадичката на жертвата.

Сакс внимателно вдигна черния пистолет, с две ръце. Прицели се внимателно.

„Стрелянето е като дишането.“

„Издишай. Натисни спусъка.“

Тя стреля за пръв път по време на акция. Четири пъти. Ог­ромният черен плъх се пръсна. Сакс застреля още един, спрял на пода, и един, който в паниката се втурна към нея и лекаря. Оста­налите изчезнаха като привидения, бързо като вода в пясък.

-      Господи! - възкликна лекарят. - Можехте да улучите момичето.

-      От един метър? Едва ли.

Радиостанцията изпращя. Хауман се опасяваше, че са по­паднали в засада.

-      Не - отвърна Сакс. - Застрелях само няколко плъха.

- Добре, край.

Тя взе фенера от лекаря, наведе го надолу и мина напред.

-      Всичко свърши, госпожице. Ще се оправите.

Момичето отвори очи, започна да мята глава.

-      Bitte, bitte...

Беше много бледа. Сините ѝ очи се впиха в Сакс, сякаш я беше страх, че ако погледне настрани, спасителката ѝ ще изчезне.

-      Bitte, bitte... Моооля...

Гласът ѝ премина в писък и когато лекарят се зае да превързва раните ѝ, немкинята застена от ужас.

Сакс взе окървавената ѝ руса глава в скута си и зашепна:

- Ще се оправиш, миличка, ще се оправиш, всичко свърши.

14.

От кабинета, който се намираше в един небостъргач в цен­трален Манхатън, се виждаше целият Ню Джърси. Поради за­мърсения въздух залезът изглеждаше неповторимо красив.

-      Трябва да го направим.

-      Не може.

-      Трябва - повтори Фред Делрей и отпи от кафето си (още по-лошо от онова, което съвсем наскоро бе имал неудо­волствието да опита в компанията на Мазния). - Вземи им случая. Ще го преживеят.

-      Случаят е от компетенцията на местните органи на реда - възрази началникът на манхатънското управление на ФБР. Беше принципен мъж и никога не работеше под прик­ритие, защото отдалеч си личеше, че е агент на ФБР.

-      Не е. Само го водят за местен случай. Но зад него стои нещо много по-голямо.

-      Не ни достигат осемдесет души заради конференцията.

-      Случаят е свързан с нея. Сигурен съм.

-      Дай тогава да съобщим на охраната на ООН. Да пре­дупредим... О, не ме гледай така.

-      ООН? Охрана? Някой наричал ли те е досега „суперсмотаняк“?... Били, не виждаш ли какво става? Тазсутрешното убийство. Ръката с оглозган пръст, която се подава от зе­мята. Това е дело на психопат.

-      Полицията ни държи в течение. Могат да се обадят в Психологическия ни отдел, ако им потрябва съвет.

-      О, Исусе Христе на кръста! „Да се обадят на психологическия“ ли? Ние трябва да заловим този касапин, Били. Да го заловим. Не да му правим психоанализа.

-      Разкажи пак какво каза информаторът ти.