Погледнах часовника на китката си. Започваше да ми става навик. Два и четвърт.
— Ти ела с мен — казах на Мартен. Макин и капитан Харолд също тръгнаха с нас.
Пропълзяхме по скалите, които ни скриваха от подножието на склона, и спряхме на място, което предлагаше добър изглед към стрелците на височината. Смъкнах ръкава си върху часовника. Искахме да останем незабелязани, а стъкленият циферблат отразяваше слънцето.
— Много са — каза Макин.
— Да. — Дори да не смятахме пешаците, а само стрелците, принцът на Стрела беше стоварил пред замъка ми четири пъти повече мъже от моите.
Гледахме. Не засипваха Призрачния със стрели, а се целеха внимателно и стреляха по конкретни мишени, което принуждаваше моите хора да клечат зад бойниците. При нужда врагът можеше да вдигне истинска буря от стрели, но засега предпочиташе да не ги пилее напразно.
Гледахме.
— Забележително — каза Макин.
— Чакай — рекох аз и си погледнах отново часовника.
— Ка… — започна Макин, но млъкна след първата сричка. Черно петно се разля под височината.
— Какво е това? — попита Харолд.
Редиците на стрелците започнаха да поддават. Формацията им се разлюля на вълни.
— Тролове — отвърнах аз.
— Какво? — викна Макин. — Как? Кой? Колко?
Разстоянието беше голямо и детайлите се губеха, но и без подробности беше ясно, че на височината се разиграва истинско клане. Скалите почервеняха.
Макин удари дланта си с юмрук.
— Подуших ги при входа на излаза. Ти вонеше по същия начин, когато Горгот те донесе от пещерите на онзи връх в Данско. — Смръщи вежди. — Това май обяснява несметните количества кози, които купувахме в последно време. Знаех си аз, че има нещо гнило. Онова, дето сме се готвели за дълга обсада, винаги ми е звучало съмнително.
— Горгот ги доведе на юг — казах аз. — Предложих им убежище в Матераците, макар да подозирам, че се навиха заради козите… Сто и двайсет трола. И много кирки. Прокопаха тунели, които излизат в подножието на височината.
Мартен почти се усмихна.
— Сигурно затова не ми обърнахте внимание, когато ви убеждавах, че трябва да защитим онзи хълм.
— Не могат да спечелят — каза Макин. — Малко са. Може да са тролове, но пак са малко!
— Така е. Но я ги виж. Клането е зрелищно, не мислиш ли? Както би казал Маикал, добре е слонът на изненадата да е на твоя страна. — Смъкнах се обратно в сянката на скалите. — Така, да тръгваме.
Мартен ме настигна.
— Защо сега обаче, и как разбрахте?
— Това ли? По-добре питай Горгот как е разбрал. Казах му да ги пусне час след лавината. И той се съгласи… но как е разбрал кога е паднала лавината, представа нямам.
Стигнахме до излаза. Последните мъже от Стража вече влизаха през цепнатината.
— От теб искам да удържиш излаза, Мартен — казах аз. — На всяка цена.
— Ще удържим. Аз никога няма да забравя какво направихте за мен, а моите хора ще ме последват навсякъде — отвърна той.
Не бях направил чак толкова. Една играчка и нещо за болката, което да улесни прехода на малкото момиченце в отвъдното. А причините да направя дори това бяха… неправилните причини.
Макин продължи след мен, но пътьом сложи ръка на рамото на Мартен. Имаше връзка между тях. Две изгубени дъщерички. Дори за мен беше ясно колко надълбоко е болката — толкова надълбоко, че Макин ми бе споделил за загубата си едва наскоро, макар да се познавахме от… почти откакто се помнех. Запитах се дали и аз мога да изпитам такива чувства, или наистина съм умното, но коравосърдечно момче, което повечето хора виждаха в мен. Тези двамата с години носеха спомен за мъртвите си момиченца. И аз си имах мъртво дете за компания, дете, чието име не помнех, дете, което вървеше по петите ми, защото не исках да подложа плещи под тежестта на вината си. Медната кутийка беше малка, но събираше в себе си много спомени. Може би повече, отколкото можех да понеса.
Вървяхме по изгладената от дългогодишна употреба пътечка през пещерите. Държах фенер, който бях взел от импровизиран склад при входа на излаза. Пламъкът в него се разгоря, когато го взех, а бузата ми запулсира. Изглежда, бях прихванал малка частица от магията на Гог, когато той ме изгори. Феракинд ми беше дал нагледен урок какво се случва, ако тръгнеш по тази пътека. Урок, който бях взел присърце.
От време на време спирах да позяпам галериите от каменни гори, които се ширеха вляво и вдясно от пътеката. Лундист ги наричаше сталактити и сталагмити, показвал ми бе картинки в книги, но навремето картинките не ме впечатлиха. Не съм сигурен каква е разликата — може би големите са сталагмити. Лундист казваше, че растат, но аз не съм ги виждал да правят такова нещо. Едно знам обаче — че в светлината на фенерите, под немислимата тежест на пластовете скала, тези израстъци са толкова красиви, че да занемееш безсловесен.
Дълго зяпах живата скала и когато най-сетне се отърсих от магията, открих, че съм сам, островче светлина в древния мрак. Хвърлих бърз поглед към пътеката пред и зад себе си. Наистина бях сам. Не се виждаха нито мъже от Стража, нито от братята, дори стъпки не се чуваха.
„Нещо не е наред.“
