— Йорг. — И Сагеус пристъпи иззад една каменна колона. Вътрешното му сияние улавяше татуираните писания и ги отпечатваше в светлосенки по стените, там писмената се плъзгаха, лазеха, обгръщаха всяка издатина и вдлъбнатина на каверната.
— Поганецо. — Задържах погледа му. — Има още някой църковен деятел, когото искаш да ти убия?
Той се усмихна.
— Много е трудно да те стигне човек, Йорг. Около сънищата ти има бодлив плет… — Леко смръщване. — Или кутия? Кутия ли е, Йорг? Някой друг има пръст тук. Някой се опитва да те държи далеч от мен.
Ръцете ми не бяха помръднали, очите също — гледах го право в лицето, — но усещах тежестта на хълбока си и скоро Сагеус сведе поглед натам.
— Интересно — каза той. — Но без значение. Вече сме толкова близо един до друг, че мога отново да те докосвам.
— Да ме разиграваш ли си дошъл, поганецо? Да насочиш стъпките ми в посока по свой избор? — Изтеглих меча си, но това не го впечатли. — Не ми казвай… и сега не си тук?
Пак онази усмивка. Сагеус килна лекичко глава.
— Извън обсега ти съм, Йорг, а колкото до посоката, ти още вървиш по пътя, на който те сложих преди години. Можеш да избираш само едно — как да умреш. Отнех ти Катерин. Тя щеше да удвои силата ти. Нейният ин като допълнение на твоя ян, ако щеш. Но сега ти си слаб, а тя ми помага да сложа ръка на една Стрела и да я насочвам там, където пожелая.
— Не. — Поклатих глава и направих крачка към него, като внимавах къде стъпвам.
Една грешна стъпка в пещерите и може да свършиш потрошен на дъното на дълбока пропаст. Ала колкото и грижливо да подбирах стъпките си, поганецът винаги ме караше да се съмнявам в избора си. Той носеше съмнение със себе си, съмнение в мотивите, съмнение в най-дълбоката ти същност, онзи вид несигурност, който те яде като рак.
— Не — повторих аз, в търсене на увереност. — Злорадството е за глупци. Ако играех твоята игра, ти щеше да ме оставиш да я играя. — Насочих към него върха на меча си. — Може би деликатните ти побутвания не са постигнали желания резултат и затова идваш тук, воден от отчаяние, да ме отклониш не толкова деликатно от пътеката, по която вървя. Злорадството е за глупци, а аз никога не съм те смятал за глупак.
Светлината танцуваше по кожата му.
— Не можеш да спечелиш, момче. Не можеш. Така че защо си тук? Какво си намислил? Къде криеш тайните си? — Очите му се спряха отново на кръста ми, на торбичката с кутията, нищо че беше малка и с нищо не привличаше вниманието.
Бърза стъпка и го намушках. Той изсъска, когато острието го прониза. Съпротивление почти нямаше, сякаш не човек, а празни дрехи висяха във въздуха пред мен.
— Не съм тук! — Каза го през стиснати зъби, сякаш силата, с която го изричаше, имаше отношение към правдивостта на казаното, сякаш тя го превръщаше в истина. После изчезна.
— Йорг? — Макин стоеше до мен, намръщен, побутваше ме с ръка. — Йорг?
— Добре де. Отплеснал се бях. — Тръснах глава. — Хайде, върви!
Подземните тунели на излаза свършват в мазетата на Призрачния, изходите са маскирани като гигантски бъчви. Разбутах мъжете от Стража и настигнах Хобс.
— Виж какво можеш да направиш за овена — казах му. — Изглежда добре защитен, но рано или късно някой ще трябва да смени хората, които го люлеят. Гледай да засипете със стрели смяната, когато хукне към портите. Освен това ще откриеш, че в момента замъкът не е под тежък обстрел. Ако не броим камъните, с които млатят стените. Възползвай се от намалението и убий колкото се може повече стреляни.
След това отидох на двора, където моите новобранци, поданици и знаменосци чакаха строени. Рицари от Утрен вляво от спуснатите решетки на портата, с лъскави брони и мечове в ръка. Вдясно — още рицари с плетени ризници, каймакът на град Ход, моята столица в долините на север. Без съмнение бяха дошли да почетат краля си и да защитят честта на своите домове. Младоци основно, богаташки синчета, свикнали с пиките и турнирите, а не с кръв и смърт. Зърнах сър Елмар от Златско, бронята му блестеше подобаващо. И той обичаше лъскавото, но за разлика от другите знаеше да се бие.
Имаше и други опитни воини, разбира се. По галерията и на стълбите стояха арбалетчици от Западен пост под командването на лорд Сколар, обрулени от вятъра и с нетрепващи очи. В плътни редици пред пропуканата порта чакаха мъже от околността на Призрачния, корави бойци от височините с кожени доспехи, наточени брадви и кръгли дървени щитове с пластове козя кожа. Зад тях стояха воини от Покрайнините, железните им шлемове с украса от сребро и калай, всеки мъж въоръжен с брадвичка и боен чук. А най-отзад, в редици пред стените на замъка — ценатските щитоносци, всеки помъкнал щит по-висок от самия него.
