Кралят на тръните полностью

Вървях сред тях, рамо до рамо с Макин. Заливаше ме вонята на немити тела, напрежението овкусяваше въздуха, кисело и сладко едновременно. Нямах какво да им кажа, не си бях подготвил кралска реч, с която да надвикам крясъците, които долитаха през стената, и трясъка на овена. Когато се биеш рамо до рамо със свои братя, ги обвързваш към себе си с думи и дела. Когато се сражаваш заедно с поданици, ти си фигура, форма, идея. Хората умират за разни неща; родени и отгледани с любов, хората често губят живота си заради нечий странен каприз. Но ние, мъжете на Ренарските планини, се бяхме събрали тук, водени от дързост. Дързост да отвърнем на предизвикателството. Притиснеш ли твърде силно един човек, той рано или късно ще се ядоса и ще отвърне на удара. Всеки от нас стига до точката, когато казва „не“ заради едното отрицание, защото думата приляга на устата му и звучи добре. А тук, в планините, в нашите планини, високото ражда мъже, които се борят за всяка педя земя.

Вървях сред своите планинци, сред младите и старите, някои брадати, други гладко обръснати, някои бледи, други със зачервени лица, вървях сред разтрепераните и спокойните и накрая спрях пред решетките. Подсилените с желязо дървени порти се цепеха, овенът налиташе с ритмични трясъци, мъжете, които го блъскаха в моята порта, крещяха на кръв. Пръстите ми се сключиха около дръжката на кинжала и аз го изтеглих от канията. Металът беше студен като лед върху кожата на бузата ми, неизгорената. Решетките се тресяха и пъшкаха под напора на овена. Стреляни умираха с писъци под дъжд от стрели. Острието на ножа сряза кожата нежно като целувка. Натопих пръсти в кръвта и мазнах с нея дървото на портата. Обърнах ѝ гръб, застанах с лице към своите, коленичих и начертах кървава линия на каменните плочи. По обратния път към кулата докосвах този и онзи с окървавените си пръсти, двайсетина души, не повече, онези, които нямаха търпение портите да се отворят, онези, в които долавях ехо от собствения си глад.

— Кралска кръв! — ревна сър Елмар от Златско и размаха брадвата си, аленото петно на кръвта ми тъмнееше върху лъскавия му шлем.

— Кралска кръв! — Космат мъж от селата край Призрачния притисна длан към червения отпечатък на челото си.

— Кралска кръв! — Ценатски щитоносец размаха гигантския си щит, сякаш искаше целият свят да види червената следа върху белия полумесец на фамилния му герб.

— Кралска кръв!

Ревът пулсираше на приливи и отливи, следваше ни по пътя към замъка. Кралят е печат, не човек, а идея. Реших, че вече са схванали идеята.

Влязох в тронната си зала заедно с Макин и наредих да доведат придворните ми рицари, Кент Червения и лорд Джост, капитана на отряда от дом Утрен.

Лорд Джост пристигна последен, заедно с друг рицар и Миана. Май трябваше да ѝ викам кралица Миана. Още беше с булчинската си рокля, но без шлейфа и воала, вместо тях — шал с перли да я пази от студа. Лорд Джост изглеждаше доста смутен, че води жена на военния ни съвет.

— Господа — казах аз. — Милейди.

Седнах на трона. Добре де, пльоснах се. Но пък облекчението да сваля тежестта от краката си беше огромно. След толкова тичане, катерене и спускане можех да спя непробудно цяла седмица.

— Какви са жертвите сред врага и на каква цена? — попита Миана. Мъжете бяха чакали да проговоря пръв. Явно моята кралица не страдаше от подобни задръжки. Аз бих задал същия въпрос.

— Приблизително шест хиляди срещу двеста от нашите — отговорих.

— Съотношение трийсет към едно. Доста по-добре от двайсет към едно. — Високото ѝ сладко гласче не биваше да изрича статистическите данни за загубите ни. Беше нередно някак и подразни слуха ми.

— Да. Но тези двеста бяха от най-добрите ми мъже и вече нямам аса в ръката си. Изиграх ги всичките.

— А канцлер Кодин не се е върнал — каза Миана. Беше забележително добре информирана за малко момиче.

Прободе ме болка. Отново зърнах Кодин в гробницата, която му бяхме стъкмили.

— Той е на по-сигурно място от нас — казах. И сигурно щеше да живее по-дълго. И да умре в мъки.

Взех чаша разредено вино от един паж, чиния с препечен хляб и козе сирене.

— Какви са плановете ти? — попита тя.

Издишах шумно.

— Ще трябва да заложим всичко на стените, на камъка и хоросана, с надеждата те да ни купят достатъчно време. И че междувременно съдбата ще реши да се усмихне на нас. — Виното имаше вкус на божествен нектар и ме удари в главата още след първата глътка.

— Може би някой ще ни прати помощ? — каза Миана. Усмивката ѝ беше едва доловима и прекалено стара за крехката ѝ възраст.

— На нещо подобно се надявам и аз — отвърнах.

— Отиде си, нали? — Макин заслони очи срещу изгрева и огледа примижал блатото. Стояхме на вълнист терен, обрасъл с ниски храсти, тук-там жълтеникави скали стърчаха над шубраците.