— Принцът на Стрела ще ни обедини. Империята ще процъфтява. Десетки хиляди ще живеят, вместо да умрат. И в мира науката ще се върне при нас. А аз ще насочвам ръката на императора, за да не сгреши. Това не струва ли повече от теб, Йорг? Не струва ли повече от живота на едно бебе?
Крещя и се хвърлям към него, сякаш гневът може да отмие скръбта, но стореното ме е разцепило на две и в тази пролука Сагеус налива лудост, порой от лудост. Залитам сляп и крещя.
Не виждам нищо повече. Нищо до мига, когато седя и се взирам в една кутия, празна и с изтръгнат капак.
Толкова лудост и угризения се бяха излели в мен, че не е останало място за спомени, нищо, което да прибера в кутията. Какви инстинкти, сляп късмет или нечия незнайна помощ са ме извели от замъка, без никой да ме види и спре, и още колко трупа съм оставил по пътя си, не знам.
— Йорг?
Обърнах се и погледнах Миана. Страните ми бяха мокри от сълзи. Магиите на Сагеус пълзяха под кожата ми, но не те отваряха празнотата в мен. Убил съм брат си.
Призракът му лежеше на леглото, зад Миана. Не малкото меко бебе, а момченцето на четири години, което щеше да е сега. И за пръв път ми се усмихна, сякаш сме приятели, сякаш се радва да ме види. Избледня пред очите ми и изчезна, а аз знаех, че няма да се върне, няма да порасне, няма да оздравее.
Някой тропаше на вратата.
— Кралю, разбиха портата!
Отстъпих към стената, плъзнах гръб по нея и се свлякох на пода.
— Убил съм го.
— Йорг? — Миана ме гледаше разтревожено. — Врагът е в замъка.
— Убил съм брат си, Миана — казах аз. — Нека врагът дойде.
