И преди се бях изправял лице в лице със смъртта при нищожни шансове да оцелея, но никога като прекършен човек, никога наполовина заключен в малка кутия. В горящата си пустиня Лунтар беше постигнал онова, в което ангелът се беше провалил. Отнел ме беше от самия мен и беше оставил един компромис да се разхожда в обувките на Йорг Анкрат.
„Не отваряй кутията.“
Мъртвото момче ме гледаше от ъгъла на стаята, сякаш винаги е стояло там и е чакало търпеливо този момент, дните са се точели мълчаливи, а то е чакало, за да срещне най-после очите ми. Беше бледо, но без видими рани — освен мъртвешко бели следи от ръце по кожата, като белезите, които скелетите на Чела бяха оставили върху малкото братче на Гог преди години.
„Отвориш ли я, всичко, което направих, ще се развали.“
Завъртях кутийката, светлината се отрази в релефните тръни. Проклет да е Лунтар, проклето да е мъртвото дете. Щях да се изправя пред легионите на Стрела цял.
„Отвориш ли я, край с теб.“
Ръцете ми не трепереха върху метала. Благодарен бях за това. Отворих я широко, откъснах капака и го метнах през прозореца покрай развяващия се окървавен чаршаф.
„Никога не отваряй кутията.“
Стаята на брат Глен, осветена от сиянието на поганеца. Нуждата да го убия се влива моментално в ръцете ми.
— Имало е кръв и мръсотия — казва Сагеус. Усмихва се. — Така действат отровите на Сарем Уик. Но дете не е имало. И едва ли ще има някога. Отровите на старата вещица са силни. Изстъргват утробата страшно, правят я ялова.
Намерил съм ножа и тръгвам към него. Искам да се хвърля отгоре му, но краката ми се движат бавно, сякаш газя в дълбок сняг.
— Глупаво момче. Мислиш ли, че наистина съм тук? — пита спокойно той, не помръдва.
Опитвам се да протегна ръка, да го стигна, но вместо това пропадам.
— Дори в този град не съм — казва той.
Обгръща ме покой. Подсладен сън за грейнало слънце, царевичак и деца, които си играят.
Газя през него, макар всяка стъпка да е предателство, все едно убивам приятели един по един.
— Мислиш си, че съм като теб, Йорг. — Клати глава и сенките се разбягват. — Жаждата за мъст те тласкаше от едно кралство в друго и ти си мислиш, че същите дивашки мотиви движат и мен. Не съм тук, за да те накажа. Не те мразя. Всички хора обичам еднакво. Но ти трябва да бъдеш пречупен. Трябваше да умреш още с майка си. — Вдига ръка и плъзга пръсти по писмената на шията си. — Така е записано.
И тъкмо когато го настигам, той изчезва.
Залитам в коридора. Няма никой. Затварям вратата и пускам резето от вътрешната ѝ страна с помощта на тънкото желязо, с което го бях вдигнал на идване. Брат Глен ще трябва да разчита на божията помощ. Нямам време за него сега и въпреки пластовете от лъжи и сънища, с които Сагеус е скрил истината, имам ясното усещане, че брат Глен все е виновен за нещо.
Не бях дошъл във Висок замък заради Катерин, още по-малко заради брат Глен. Не избрах това разклонение на кръстопътя само за да навестя гроба на кучето си. Дойдох да си видя семейството. И сега трябва да действам бързо. Кой знае какви сънища може да прати Сагеус насам?
Сим ме научи как да се движа безшумно. Всъщност ключът не е в шума, който вдигаш. Номерът е да си в постоянно движение, да вървиш бързо и целенасочено. Всяко колебание те издава. От друга страна, ако не съществува никакво възможно обяснение за присъствието ти, тогава прибягваш към пълната неподвижност — тя може да те скрие дори когато си съвсем на открито. Очите те виждат, но ако си камък, мозъкът може и да те отмине без внимание.
— Ти там. Стой.
Рано или късно всички номера те дънят и някой ти вика да спреш. Дори и тогава обаче е малко вероятно да те сметнат за натрапник. Умовете на стражите са особено невъзприемчиви, затъпели от дългогодишната скука на професията им.
— Извинете? — Вдигам ръка към ухото си.
Ако някой те спре, преструваш се, че не чуваш. Приближаваш се, навеждаш се по-близо. После бързо му запушваш устата, с отворена длан и плътно, за да няма какво да захапе. Ако има стена наблизо, притискаш го към нея. Забиваш ножа в сърцето. Важно е да не пропуснеш. През цялото време го гледаш в очите. Това му дава и друга храна за размисъл, освен как да се развика, а и никой не иска да умре сам. Плъзваш го по стената. Оставяш го в сянка.
Оставям мъртвия зад себе си. Още един умира в края на следващия коридор.
— Ей, ти! — Този ми връхлита иззад ъгъл, с меч в ръка. Едва не ме събаря на пода.
Умни ръце. Това знам от Грамло. Умни ръце. В това се състои неговият образователен курс по бой с ножове. Боят с мечове зависи от куп неща — замах, мушкане, инерция, подбиране на точния момент, преценка на противника. Човек с нож, от друга страна, е човек с умни ръце, точка. Боят с нож е страшно нещо. Затова мъжете мушкат, отскачат, замахват наужким и ако са достатъчно умни — бягат. От Грамло знам, че единствената правилна тактика е да нападнеш пръв и да убиеш бързо.
Нападам бързо. Мечът пада върху дългия килим, без да издаде звук.
