Отдалечавахме се от опожарения чифлик, от селяните — Мартен и Сара, чиито имена бях запомнил като никога, — и от тяхното мъртво момиченце Джейни, което беше издъхнало една нощ на прага на пролетта преди ние да сме изминали и двайсет мили по пътя. Придържахме се към граничните земи, където разбойници с лопата да ги ринеш и възможности — безкрай. Колкото по-навътре в едно кралство вилнеят разбойнически банди, без да срещнат сериозна съпротива, толкова по-слабо е то. Туртан открай време е слабо по границите си, а тресавищата Кен — още повече. Анкрат обаче е друго нещо. Костелив орех, в който да си счупиш зъбите.
— Защо спряхме? — поинтересува се Макин.
Пътят се разклоняваше. Неотбелязано на картите разклонение, черен път през голи възвишения, където се събираха границите на Анкрат, Тресавищата и Ренарските планини. Вятърът скланяше високата трева на вълни. Всяка местност, където се допират три владения, дава богата реколта, ако има кой да засее. Кръвта обогатява почвата.
— Имаме два варианта. Може да тръгнем по този, който не води към Анкрат — каза той.
Затворих очи.
— Чуваш ли това, Макин?
— Кое?
— Чуй — казах аз.
— Кое да чуя? — Той кривна глава. — Птиците ли?
— Не бе, вслушай се внимателно.
— Комарите? — попита Макин, смръщил вежди.
— Гог го чува — рекох. — Нали, момко?
Усетих го да се раздвижва зад мен.
— Камбана?
— Камбаната в Йесоп, където блатните течения изхвърлят труповете. Гласът ѝ е толкова дълбок, че пълзи с мили по повърхността на тресавището — казах аз.
Веднъж вече тази камбана ме беше призовала към дома. Благодарение на тази камбана бях научил, че имам нов брат, който дебне в корема на чужда жена, сглобен парче по парче под рокля, достойна за кралица. Под коприна и дантели. А сега ми напомни за казаното от принца на Стрела. Той беше казал много неща, но после ме фрасна по главата и почти бях забравил едно от тях. Че малкото ми братче се е появило на белия свят и вместо бебешки играчки татко му е дал правото на престолонаследник. Моето право.
— Ще тръгнем по този — казах и насочих коня си към по-трудния път.
— Хаймски цеп е натам — каза Макин и за по-ясно посочи. — Не че споря. Просто не ща някой да каже, че не съм го споменал, когато всички изпопадаме на земята и почнем да берем душа. Сещаш се.
Че спореше, спореше, но имаше известно основание, затова не го спрях.
Яздихме близо час и вонята на тресавищата остана зад гърба ни. Пролетта галопира из Анкрат преди да се закатери към моите планини. Стигнахме до гора, която вече се разлистваше енергично, сякаш с един удар на зеления си чук пролетта беше подсетила пъпките да се разпукат. Зарязахме пътя и хванахме пътечки през гората. Ако не искаш да срещнеш никого, хващаш гората, особено горите на Анкрат, след като аз свих Горски страж изпод носа на баща си.
