Надгробните плочи са покрити с прозрачна смола, по-твърда от стъкло, която ги обвива в тънка кожица и ги предпазва. Минаха години, преди изобщо да забележа това покритие. Надгробните плочи и каменните гробници бяха платили тежък данък на стихиите, но отдавна, много отдавна. Сега дори удар с чук не можеше да ги нарани. Строителите явно бяха ценили високо тези мемориали и се бяха погрижили да ги запазят от разрушителната сила на столетията. Минах през съборени надгробни плочи близо до пътя, където теренът е разчистен от храсталаците. Много плочи липсват. Малко по̀ на запад има колиба, построена изцяло от надгробни плочи, обруленият гранит пази полузаличени надписи, съхранява спомена за мъртвите. Къща, построена от истории, обитавана от хора, които не могат да четат.
Намерих я досами пътя, косата ѝ порозовяла от опадали цветчета. Цикълът на сезоните беше огладил чертите на лицето ѝ. Но красотата си остава, изящните скули, плавните линии на дългите крайници, едва напъпилите детски гърди, лишеи тук-там. Историята ѝ няма нужда от надпис. Тук погребах детето си. Послание, което няма нужда от букви. Умряла е през зимата на незнайна година, дъщеря на богат човек, който би дал цялото си богатство, за да ѝ купи още една пролет.
За пръв път я видях една есен, когато опадалите листа бяха застлали дебел килим и криеха каменното куче, което момичето гонеше. Докато я гледах, други пътници минаваха забързано по пътя, приведени срещу режещия вятър. Някои се спираха и се чудеха какво ли гони каменното момиче, загръщаха се по-плътно с палтата си, примижаваха срещу дъжда. После продължаваха по пътя си. За разлика от мен. Може би се питаха какво гонят самите те.
Тя гони куче. Малък териер от камък, потънал онази късна есен в пряспа от влажни жълти листа. Хилядолетна гонитба, надживяла всички, които са обичали момичето, всички, които са знаели името на териера. Гонитба, надживяла края на всяка ръка, протягала се да докосне детето, края на всеки живот, споделял неговия свят.
Дошъл бях отново заедно със снега в първия ден на зимата, дошъл бях да видя своето момиче от камък. Своята първа любов може би. Гледах я, а снегът се сипеше на миниатюрни кристали, така съвършени, че сякаш чуваш тихия им звън, когато докоснат земята. Светлината на деня угасна рано, вятърът изведнъж подивя, въртеше снега и рисуваше млечни пътеки по Римския път, вледенените снежинки съскаха по камъка. Скреж обви с нежна дантела роклята ѝ и само аз бях там, за да видя.
Сезоните се въртят и ето ме пак тук, а тя още чака своята пролет.
Погребвали са благородни лордове и благородни дами тук. Поети и бардове. Сега погребват слуги. Гробището е достатъчно близо до Висок замък, за да не се преуморяват сантименталните дами, решат ли да посетят дойката си в последния ѝ сън, и достатъчно далеч, за да подхожда на слугинския статут на новите си обитатели. Погребват стари слуги, а понякога и верни кучета, около моето момиче, което чака пролетта. Мекосърдечни дами идват тук с парфюмираните си играчки, които са спрели да лаят. А преди години едно шестгодишно момче, подгизнало и премръзнало, довлече тук нещо, което приличаше на вълк.
— Здравей, Йорг.
Обърнах се и между старите гробове видях Катерин. Слънцето играеше в косата ѝ и твореше вълшебства.
„Здравей, Йорг.“ Само това ли ми каза тя? Катерин, в Ренатския лес, сред надгробните плочи. „Здравей, Йорг“?
Опитвам се да се събудя от нещо. Може би винаги съм се опитвал. Давя се в объркване, някъде високо над мен светлина танцува по прозирна повърхност, а отвъд нея въздухът чака. Чака да си поема дъх.
Почти не познавам Катерин, но въпреки това я искам, искам я с безумна, необяснима ожесточеност. То е като болест, като жажда. И аз, като Парис, съм готов да поругая всичко за Катерин, както той го е поругал за своята Елена. Копнежът е неустоим.
Помня как попивах с очи светлината, галеща лицето ѝ, било под светещите крушовидни мехури на Висок замък, било под дърветата в гробището. Завиждам на слънчевите петна, които се плъзгат по косата ѝ, пътуват необезпокоявани по тялото ѝ, милват скулите. Помня всичко. Помня ритъма на дишането ѝ. Помня една капчица пот в горещата кухня на замъка, помня как се плъзна бавно по шията ѝ отстрани, покрай сухожилието, после навътре към ямката на гърлото. Убивал съм хора и съм забравял за тях. Случва се да губя представа какво е да отнемеш живот. Но онази капчица пот е впечатана необратимо в спомените ми.
— Здравей, Йорг.
И красноречието ме изоставя. Когато съм с нея, се чувствам на четиринайсет, повече момче, отколкото мъж.
