Анкрат те омагьосва и никъде магията му не е толкова силна, колкото в зелената гора, където денят се сипва бавно като мед, а слънцето напира златно през шарената сянка. Вървяхме в колона под акомпанимента на дроздове и лястовици, сред аромата на глог и див лук. Вървях като в сън наяве сред меката топлинка, а носът ми ме върна години назад към спомени за Уилям. Помнех една нощ… брат ми лежеше много болен, мама плачеше тихичко, а придворните рицари избягваха да ме поглеждат. Помнех какви молитви бях промълвил в тъмния параклис много след като свещениците се бяха оттеглили в леглата си, помнех дадените обещания. По онова време не отправях заплахи. Дори не се сещах да се пазаря с Всевишния. После се промъкнах в замъка и се мушнах в леглото до Уилям. Свещеникът му беше дал горчиви отвари и му беше срязал крака да изтече лошата кръв. Мама беше наложила гърдите му с лапа от мед и кълцан лук. И изглежда, това му помагаше да диша малко по-лесно. Лежахме и слушахме нощните звуци — свирещите гърди на Уил, кучето ни Верен, което скимтеше тихичко пред вратата, слугинята в коридора отпред, която плетеше и шишовете ѝ потракваха приспивно, писукането на плъхове, така тъничко, че на моменти убягваше от слуха ни, докато малките зверчета търчаха из Висок замък в безлунната нощ.
— Давам пени да ми кажеш за какво мислиш — обади се Макин.
Стреснах се и едва не се спънах в собствените си крака.
— Много даваш. — Бил съм глупаво дете.
Понякога си мечтаех да изрежа някак старите си спомени и вятърът да ги отнесе. Ако имаше остър нож, който да изреже от мен слабостта на онези дни, щях да го забия дълбоко и да режа, докато не останат само уроците. Трудните, житейските.
Придвижвахме се без проблем, докато не ни свърши гората. Земята около Висок замък е разчистена отдавна, дърветата са изсечени и на тяхно място има чифлици, които да хранят краля и да му показват навреме враговете.
Облегнах се на ствола на голям червен бук, едно от последните гигантски дървета преди гората да отстъпи пред двуакрово поле обработваема земя, позеленяла от кълнове — зеле май, или моркови, представа нямах. Други ниви и градини се редяха вляво и вдясно, навсякъде. Едно самотно плашило ни наблюдаваше.
— Ще ида сам — казах и започнах да си развързвам нагръдника.
— Къде ще идеш? — попита Макин. — Не можеш да влезеш там, Йорг. Никой не може. И за какво ти е да ходиш?
— Човек има право да навестява от време на време семейството си, брат Макин — отвърнах аз.
Свалих нагръдника и предпазителите за ръцете, накрая и този за гърлото. Обичам да усещам желязо на шията си и то неведнъж е спасявало гърлото ми от неприятни срещи с друго желязо, наточено, но там, където отивах, бронята нямаше да ми помогне.
Свалих ножницата от колана си.
— Кент, оставям го на твоите грижи.
Той се ококори, сякаш не знаеше, че това е начинът един водач да обвърже хората си — чрез доверие.
— Ама меч като този… по-добре сър Макин да…
— Поверявам го на теб — прекъснах го аз.
— Требе ти меч, Йорг — каза Маикал, тотално объркан, горкият. Младия Сим ме гледаше иззад него, мълчеше и си развиваше лирата. Разбрал беше, че ще има да чакат, и вече правеше планове как да запълни времето.
Измагьосах в ръка стария си нож, трик, който бях научил от Грамло.
— За онова, дето съм го намислил, и ножката ще ми свърши работа, брат Маикал — казах му, после се обърнах към всички: — Дайте ми два дни. Ако не се върна дотогава, пратете Райк да превземе замъка с щурм.
Сгънах се в поклон и ги оставих да гледат как растат морковите. Или зелето.
Тръгнах покрай гората към Римския път. Казват, че стъпиш ли на този път, можеш да стигнеш право до папския дворец, без да се отклониш и за миг. Аз обаче си бях наумил да тръгна в другата посока.
Край Римския път има едно гробище, наполовина превзето от гората и потънало в забрава. Обичах да се мотая тук като малък, да изследвам порутените гробници, задушени от бръшлян, полазени от мъх, напукани от нахалните издънки на настъпващата гора. Гробището е много голямо, простира се на площ от стотина акра, истински некрополис, изгубен за живите. В прашните книги го наричат „Першез“ или „Перлашез“. Надписите по надгробните плочи не ми говорят нищо: „Непрежалима, 1845“, „Ще те помним вечно, 1710“, „Сърцето ми лежи тук, 1908“. Надписи, които почти не се четат. Толкова са стари, че дори календарът им е загубил значение за нас.
